настинки, навяхвания — всички дребни човешки страдания. При нормални обстоятелства щеше да е доволен, би се радвал на мълчаливата преценка в погледите на тези черни хора с жълтеникава кожа, пред които се чувстваше на изпит. Но сега, зает с големия въпрос, направо му се виеше свят от тези нищожни оплаквания. През цялото време обаче в него се оформяше едно решение и докато пишеше рецепти, пречукваше гръдни кошове и даваше съвети, си мислеше: „Той ми го каза. Мразя го. Да, отвращава ме — високомерен — по дяволите. Но няма какво да се прави — трябва да отида при него.“
В девет и половина, когато последният пациент напусна манипулационната, той излезе от бърлогата си с поглед, в който се четеше решителност.
— Дженкинс, къде живее доктор Дени?
Малкият аптекар, който бързаше да сложи резето на външната врата да не би някой закъснял да влезе, се обърна с ужасено, едва ли не комично изражение на лицето.
— Нима мислите да имате нещо общо с този човек, докторе? Госпожа Пейдж… тя не го обича.
— А защо госпожа Пейдж не го обича? — запита мрачно Андрю.
— Поради същите причини, заради които никой не го обича. Той се държа така идиотски грубо с нея. — Дженкинс спря и след като видя какво вещае погледът на Андрю, без желание добави: — Добре, щом толкова искате да знаете, той живее при госпожа Сийгър, Чепъл стрийт 49.
Отново навън. Цял ден бе ходил, но всяко чувство за умора се губеше, отстъпваше в съзнанието му пред отговорността към болните, която тегнеше, настойчиво тегнеше върху раменете му. И когато на Чепъл стрийт откри, че Дени си е у дома, почувства преди всичко облекчение. Хазайката го въведе.
Дори да бе изненадан, че го вижда, Дени с нищо не показа това. Той просто го изгледа продължително и сериозно и запита:
— Е, какво! Вече да сте уморили някого?
Все още на вратата на топлата неразтребена стая, Андрю почервеня. Но с голямо усилие потисна гнева и гордостта си.
Той рязко каза:
— Вие бяхте прав. Наистина е коремен тиф. Би трябвало да ме разстрелят, че не го познах. Имам пет случая. И не съм особено очарован, че ми се наложи да дойда тук. Но не зная какви са каналите. Звънях на областния инспектор, но от него не можах да измъкна нито дума. Дойдох да поискам съвет.
Дени, който го бе слушал, наполовина обърнат в стола си край огъня, с лула в устата, най-накрая неохотно махна с ръка.
— По-добре влезте — и с внезапно раздразнение добави: — и за бога седнете. Не стойте като презвитериански пастор, който ей сега ще забрани всички публични съобщения за предстоящи женитби. Ще пийнете ли нещо? Не? Така си и знаех.
Въпреки че Андрю, вдървен, изпълни искането на Дени и дори предизвикателно запали цигара, Дени, изглежда, не бързаше. Той седеше и ръгаше кучето Хокинс с върха на скъсания си чехъл.
Но най-после, когато Менсън загаси цигарата, Дени каза, сочейки с глава.
— Погледнете това там, ако искате.
На посочената маса имаше микроскоп — прекрасен Цайс — и няколко предметни стъкла. Андрю фокусира едно от тях, завъртя лещата и веднага откри пръчковидните гроздове от бактерии.
— Разбира се, доста несръчно направено — бързо и цинично се обади Дени, като че очакваше критика. — Всъщност практически скалъпено. Не съм лаборант, слава богу! Ако изобщо съм нещо, аз съм хирург. Но при нашата идиотска система човек трябва да бъде всякакъв. Грешка обаче няма, дори за невъоръженото око. Сготвих си ги тук, на пещта.
— Вие също ли имате болни? — запита Андрю с напрегнат интерес.
— Четирима! В същия район като вашите — той помълча. — И всички тия гадини идват от кладенеца на Глайдър плейс.
Андрю го гледаше настръхнал, горящ от желание да зададе десетки въпроси, разбирайки до известна степен каква истинска работа върши човекът срещу него, и преди всичко изпълнен от радост, че са му показали центъра на епидемията.
— Вижте какво — подхвана отново Дени със същата горчива и студена ирония, — коремният тиф тук е нещо нормално. Но скоро, много скоро някой ден ще имаме малко, красиво избухване на цяла епидемия. Бедата е в главния канал. Тече като дявол знае какво и се излива в половината ниски кладенци в края на града. Набивах това в главата на Грифитс, докато се уморих. Той е една мързелива, неуловима, некомпетентна и набожна свиня. Последния път, когато му звънях, казах, че ще му счупя глупавата тиква, щом го видя. Сигурно затова се е скрил днес от вас.
— Но това е отвратително! — избухна Андрю, забравяйки се, във внезапен изблик на възмущение.
Дени сви рамене.
— Той се страхува да поиска каквото и да било от Съвета да не би да го накарат да плаща от проклетата си заплата.
Настъпи тишина. Андрю горещо желаеше разговорът да продължи. Въпреки враждебността си към Дени, той откри странна привлекателност в неговия песимизъм, в скептицизма му, в хладния му премерен цинизъм. Но сега той нямаше претекст да протака стоенето си. Стана от мястото си на масата и тръгна към вратата, като прикриваше чувствата си и се стараеше да изрази протоколна благодарност и същевременно да покаже облекчението си.
— Много съм ви задължен за информацията. Показахте ми в какво положение съм. Тревожех се за произхода, мислех, че имам работа с преносител. Но щом сте го локализирали в кладенеца, всичко ще е доста по-просто. Отсега нататък всяка капка вода от Глайдър плейс ще се вари.
Дени също стана. Той изръмжа:
— Грифитс трябва да се свари. — След това, връщайки се към сатиричното си настроение, каза: — Сега, моля, без трогателни благодарности, докторе. Вероятно ще ни се наложи да се търпим един друг още малко, докато свършим тази история. Можете да идвате всеки път, когато сте в състояние да ме понесете. Тук няма особен обществен живот. — После, поглеждайки към кучето, грубо завърши: — Дори и един шотландски доктор ще е добре дошъл. Нали, сър Джон?
Сър Джон Хокинс затупа с опашка по килимчето, като присмехулно се плезеше с розовия си език на Менсън.
Все пак, когато се връщаше в къщи, след като мина през Глайдър плейс, където остави строги нареждания относно водата, Андрю си даде сметка, че не мрази Дени толкова много, колкото си бе мислил.
Глава четвърта
Андрю се хвърли в борбата срещу коремния тиф с целия огън на импулсивната си и пламенна натура. Той обичаше работата и беше щастлив, че още в самото начало на кариерата си има такава възможност. През първите седмици носеше робията с радост. На ръцете му лежеше цялата останала практика, но той успяваше някак си да се справи с нея и след това отново с ентусиазъм се връщаше към тифусните си пациенти.
Изглежда, имаше щастие в първата атака срещу болестта. Към края на месеца всичките му пациенти вървяха на подобряване и, изглежда, беше успял да ограничи епидемията. Когато си спомнеше за предпазните мерки, така безпрекословно наложени от него — преваряването на водата, дезинфекцията и изолацията, напоените с карбол чаршафи на всяка врата, килограмите хлорна вар, които бе поръчал за сметка на госпожа Пейдж и лично бе изсипал в кладенеца на Глайдър плейс — той щастливо възкликваше: „Тръгна! Не е моя заслугата. Но, господи! Аз го
Дени все още го озадачаваше и дразнеше. Те, естествено, се срещаха често поради близостта на пациентите си. За Дени беше удоволствие да пуска с пълна сила иронията си върху това, което вършеха. Говорейки за Менсън и себе си, той казваше, че те „са влезли в жестока схватка с епидемията“, и допълваше шаблона със злобна ирония. Но въпреки цялата си сатира, сумтенето му „Не забравяйте, докторе, че ние трябва да поддържаме честта на една наистина славна професия“, той се приближаваше до болните, сядаше на креватите им, слагаше ръка на челата им, прекарваше часовете в стаите им.
