дългите му пръсти се плъзнат нагоре и докоснат зърната на гърдите й. Тя потръпна.
Лукас като че ли отново прочете мислите й. Тя можа да почувства топлината на дланите му през жилетката и ризата и като издаде слаб вик, се вкопчи в него. Преди да събере сили за протест, ръцете на Лукас се смъкнаха надолу и отново обгърнаха кръста й. Остана без дъх и изпълнена с възбуда дълго след забранената ласка.
— Добре, Виктория. Съгласихте ли се? Ще бъдете ли дама през деня и съдружник в приключенията през нощта? Ще има ли и други вечери като тази, която прекарахме?
— Мисля, че вие не одобрявате това, което се случи тази нощ.
— Ще си призная, че първоначално бях изумен от вашата смелост и решителност, но аз преоткрих за себе си, че нощите, прекарани с вас, ще бъдат много по-забавни, отколкото тези, които бих могъл да прекарам в клубовете или в компанията на отегчителни млади дами на възраст за венчавка — увери я Лукас.
Тя се колебаеше. Представяше си, че пълзи нагоре по ръба на висока урва.
— Никой нищо не трябва да знае. Ако моята леля разбере какво съм правила, тя ще бъде извън себе си от тревога. Аз не мога да си позволя тя да бъде публично унизена от действията ми. Винаги е била толкова добра с мен, че й дължа повече, отколкото мога да й се отплатя.
— Вашите тайни ще бъдат на сигурно място при мен. Имате думата ми — увери я Лукас.
Тогава тя му повярва. Виктория знаеше, без каквато и да е нужда от доказателства, че думата на този мъж е негово задължение. Той не би пуснал слух в клубовете и не би се отнасял с нея по друг начин, освен с обичайната учтивост на салонните сбирки, където те щяха да се срещат.
— О, Лукас, толкова ще се радвам да прекарвам нощите с вас!
Той долепи устните си върху нейните.
— Кажи, Виктория! Кажи, че ще приемеш това, което ти предлагам!
— Трябва да помисля. Това е важно решение, трябва ми време да премисля.
— Може ли утре да ви посетя — вас и вашата леля. Тогава можете да ми дадете окончателен отговор.
Тя пое дълбоко въздух, като знаеше, че се започва.
— Няма нужда да си губите времето, милорд.
— Не съм човек, който си губи времето.
— Много добре. Можете да ни посетите — тя стегна ръцете си около врата му и вече знаеше какъв ще е крайният отговор. Внезапно тя го пусна, тъй като се почувства нервна и дори малко засрамена. Хвърли един поглед към тъмните прозорци на къщата. — Трябва да вървя, а вие трябва да побързате обратно към каретата на Линдууд. Те ще се чудят какво е станало с вас.
— Просто ще им обясня, че съм имал известни затруднения, като съм прескачал градинската стена.
Той се освободи нежно от ръцете й. Когато вдигна глава, лунната светлина разкри неговата бледа, загадъчна и унищожителна усмивка. След това се обърна, закрачи към стената и безпогрешно намери скритите цепнатини. В следващия момент той изчезна в нощта. Виктория се колеба около миг, чудейки се какво е направила, след което изчезна в тъмната къща.
Дълго време след това тя лежа будна в леглото. Мислеше си за усмивката му, в която имаше твърде много задоволство и триумф. „Искам да те ухажвам, да те преследвам, да те прелъстявам“, спомни си тя думите му. Ще трябва да стъпва много внимателно, но ще се справи със своя нощен лорд. Ще трябва да се научи да го управлява, защото няма друг избор — не може да устои на неговото предложение. Не само това — тя се нуждаеше от него.
За първи път от много месеци насам Виктория се радва на здрав сън.
Десет минути след като напусна градината Лукас слезе от каретата на Линдууд, пожела лека нощ и стъпи на предните стъпала на къщата, която скоро бе наследил. Неговият иконом, който заедно с останалата част от прислугата бе нает за Лукас от Джесика Атертън, отвори вратата.
— Кажете на всички да си лягат. Имам някои работи за уреждане в библиотеката — заповяда Лукас.
— Много добре, милорд.
Лукас влезе в библиотеката, където се намираха малкото останали добри мебели в къщата и си наля порто. Неговият проклет крак го болеше отново. Всичкото това идиотско бягане по време на карнавала, последвано от катеренето по градинската стена, му дойде много. Той изруга тихичко и отпи дълбоко от питието, като знаеше, че това ще го успокои. Кракът наистина го болеше, но нещо по-силно пулсираше в него в резултат от срещата с Виктория в градината. Той все още чувстваше нейната мекота, когато я долепи до стената. Сладкото, чудесно ухание все още беше в главата му, като се смесваше с аромата от питието.
Очите му се спряха на портрета, който висеше закачен на стената. Лукас бавно премина по избелелия килим и застана пред навъсеното лице на своя вуйчо. Мейтлънд Колбрук, предишният граф на Стоунвейл, нямаше за какво толкова да се усмихва за своя отминал живот. Нападнат от болести и разсипан душевно, той страдаше от постоянен гняв срещу всичко и всички. Характерът му беше неконтролируем, често избухваше в непредсказуема жестокост, която водеше до загуба на връзка с това, което ставаше наоколо, и до непрекъснато търсене на нови слуги.
В своите младежки години Мейтлънд Колбрук се бе отдал на разврат, алкохол и живот. Изчезна от обществото, след като получи наследството, намаляло още по времето на баща му. Той се бе превърнал в ексцентричен саможивец, като прекъсна всички връзки не само със своите познати в Лондон, но и със своите роднини. Върна се в провинцията, за да наглежда малкото, което беше останало от неговите имоти. Той не се ожени и когато краят му дойде преди няколко месеца, без охота даде наследството си на своя племенник, когото едва познаваше.
Лукас помнеше добре разговора. Мрачната господарска спалня, с нейните мръсни завеси и оръфани мебели, изглеждаше прекрасно в сравнение с Мейтлънд Колбрук — посърнал, с бледо лице, проснат на старо дъбово легло с бутилка порто до него.
— Тук всичко е твое, племеннико, и най-последната проклета педя от Стоунвейл. Ако имаш малко здрав разум, ще избягаш и нека всичко да изгние в земята. Нищо добро никога не е спохождало тези земи — изхриптя той, като хвана с костеливите си пръсти мръсното одеяло и изгледа студено Лукас…
— Може би защото никой през последните години не е вложил нито пари, нито време в тях — отбеляза горчиво Лукас. Всеки глупак можеше да види, че тази земя има потенциал — тя бе плодородна и можеше да се отблагодари богато. Парите бяха ключът към възстановяване на Стоунвейл; парите и един лорд, който да се грижи за хората и за имота.
— Няма смисъл да се хабят пари за Стоунвейл, казвам ти. Мястото е прокълнато. Питай когото искаш наоколо. Така е от много поколения насам. Слабо плодородие, мързеливи селяни, непостоянни води. Нищо не си струва да бъде запазено. Би трябвало да се продаде това проклето място. Знаеш ли защо не успях? — продължи възрастният мъж със сух и стържещ глас.
Умиращият граф се опря на едно отворено чекмедже на нощната масичка. Неговите треперещи пръсти търсеха нещо вътре, след което той затвори чекмеджето и си отдъхна от усилието, което бе направил. После хвърли нещото на Лукас, който моментално го сграбчи.
Когато си разтвори ръцете, Лукас се втренчи в кръглото парче от кехлибар, закачено на тънка верижка. На медальона бяха гравирани две фигури по такъв майсторски начин, че изглеждаха като две мънички човечета, замръзнали за вечни времена върху прозрачния, златист камък. Ясно се виждаше, че това бяха образите на рицар и неговата дама.
— Какво е това, сър? — попита Лукас, като сви пръсти около медальона.
— Проклет да съм, ако знам. Подарък от баща ми малко преди да умре. Твърдеше, че го е намерил в стария лабиринт в центъра на южната градина. Местните предания казват, че изобразява легендата.
— Каква легенда? — Лукас загледа медальона.
Мейтлънд стана почти лилав от внезапна ярост.
— Легендата, заради която животът ми мина напразно, заради която нямам син. Легендата за Кехлибарения рицар и неговата дама.
— Има ли истина в нея?
— Иди и питай някой от магьосниците в селото, ако искаш да научиш приказката. Имам по-добри неща
