дълбоко и дрезгаво, толкова дрезгаво, че гласът му звучеше като тропот на конска кола. — Всички в тази къща ме влудяват, скоро ще постъпя в лудницата.
Аугуста се усмихна снизходително и извади от плетената си чантичка малко шишенце.
— Донесла съм ти лекарство и искам да се намажеш. Приготвено е по рецепта на майка ми. Тя лекуваше с него баща си и той го намираше за много ефикасно.
— Така ли? И какво се случи по-нататък с дядо ви?
— Почина преди няколко години.
— От въздействието на лекарството ли?
— Не, беше на осемдесет и пет години. Носеше се мълвата, че го намерили умрял в леглото на младата прислужница.
— А, значи това е бил ефектът. Ще се намажа веднага щом ми се отдаде случай.
— Непременно. Знаеш ли, иска ми се да дам подобно нещо и на лейди Арбътнот. Как е тя днес?
Шръгс само повдигна вежди. В сините му очи се прокрадна сянка на тъга. Аугуста беше запленена от тези очи — погледът му беше остър и някак си необяснимо младежки, не подхождаше на това старо и сбръчкано лице.
— Надявам се, че този ден ще бъде добър за нея. Тя очаква с нетърпение вашето пристигане.
— Няма да я карам да ме чака — Аугуста погледна Бетси. — Иди и изпий чаша чай с приятелите си в кухнята. Ще кажа на Шръгс да те повика, когато съм готова да тръгна обратно.
— Да, мадам — Бетси направи реверанс и побърза да се присъедини към другата прислуга, придружаваща господарката й. В кухнята на лейди Арбътнот винаги имаше весела компания.
Шръгс тръгна с бавна рачешка походка към салона. Отвори вратата, като се мръщеше от болки. Аугуста прекрачи прага и сякаш влезе в друг свят.
Това беше светът, който й принадлежеше изцяло, макар и само за няколко часа на ден. Тя копнееше за това чувство, особено след убийството на брат й. Аугуста знаеше, че сър Томас и Клаудия правеха всичко възможно, за да се чувства като у дома си. На свой ред тя искаше да повярват, че това е така. Те бяха сериозни, замислени и трезви интелектуалци, типични представители на рода от Хемпшир. Сър Томас и Клаудия никога нямаше да разберат душата на Аугуста. В къщата на лейди Арбътнот тя се чувстваше като в собствен дом, между свои. Намираше се в „Помпея“ — един от най-новите, най-странните, най- изключителните клубове в Лондон. Членовете му бяха подбрани, а външните хора изобщо нямаха представа какво става в къщата на лейди Арбътнот. Онези, които не членуваха в него, мислеха, че това е моден салон, но „Помпея“ беше нещо повече. Той беше създаден по образ и подобие на мъжките клубове. В него се събираха всички жени със съвременни разбирания. Носеше името на съпругата на Цезар, с която той се развел, защото имала добра репутация. Името подхождаше на членуващите. Всички дами бяха високообразовани и възпитани, ползваха се с добро име в обществото, но им казваха „оригиналните“.
„Помпея“ наистина приличаше на мъжки клуб, но не изцяло. Наредбата и украсата бяха чисто женски. Стените бяха боядисани в топло жълто. Навсякъде висяха картини, на които бяха изобразени жени. В края на стаята се виждаше картина с образа на лечителката Пантея. До нея висеше портрет на майката на Филип Македонски. Над камината беше окачена картина с образа на Сафо, а в другия край на стаята — на Клеопатра. Имаше картини и статуи на Артемида, Деметра и Ирис. Мебелите бяха в класически стил. Колони, пиедестали и урни бяха изкусно подредени из салона, и му придаваха вид на гръцки храм. Подобно на известните мъжки клубове, „Помпея“ предлагаше на членовете си всички удобства. В една от големите ниши имаше нещо като кафене. Разполагаха и със стая за игра на карти. В по-късните часове членките на клуба, които обичаха да играят вист, можеха да се видят насядали около покритите със зелено сукно маси, облечени в най-елегантните си дрехи. Залаганията на големи суми бяха забранени, тъй като лейди Арбътнот не желаеше по вратата й да тропат разгневени съпрузи. В клуба се получаваха много вестници и списания като „Таймс“ и „Морнинг пост“. Имаше и студен бюфет, където сервираха чай, кафе, шери и бадемов ликьор.
Аугуста влезе в салона и веднага се потопи в неговата приятна и успокояваща атмосфера. Пълничка руса млада жена, седнала зад едно писалище, я погледна и й кимна.
— Как върви поезията, Лусинда? — попита Аугуста.
Напоследък у всеки член на клуба се забелязваше амбиция към писане. Тя все още не беше вдъхновена от такава муза. Предпочиташе да чете романи.
— Благодаря, върви. Изглеждаш хубава тази сутрин. Носиш ли добри новини?
— Благодаря, Лусинда. Може би да.
— Много добре ти се е отразил уикендът на открито.
— Успях да спася и нечия репутация.
Аугуста се насочи към края на салона, където две жени пиеха чай пред камината.
Лейди Арбътнот — патрон на „Помпея“, наричана от всички Сали, беше облечена в елегантна роба с дълги ръкави. Беше седнала близо до камината, наметната с топъл индийски шал. От това място обхващаше с поглед целия салон. Стойката й бе изискана и грациозна, косата й — прибрана нагоре в модна прическа. Чарът й беше известен в цял Лондон. Богата жена, овдовяла много скоро след женитбата си, Сали пилееше парите си за тоалети. Но и най-скъпата коприна и муселин не можеха да скрият отслабналото, болно тяло. Болестта бавно я унищожаваше.
Аугуста с мъка понасяше страданието й. Знаеше, че ще преживее загубата на нейната приятелка така, както на собствената си майка. Двете жени се бяха запознали в една книжарница, където търсеха исторически книги. Веднага помежду им се завърза приятелство, което с времето се задълбочаваше. Въпреки голямата разлика в годините те имаха еднакви интереси, бяха ексцентрични и обичаха приключенията. Сали я прие като своя дъщеря и изпълняваше ролята на настойник, тъй като имаше много връзки в обществото. Тя проправи път на Аугуста, която изяви способностите си и утвърди личния си авторитет. По цели месеци двете се разхождаха и забавляваха из Лондон. Но по-късно Сали започна да се уморява лесно. Скоро стана ясно, че е сериозно болна. Оттегли се у дома си и създаде „Помпея“, за да я развлича. Независимо от тежката болест Сали не загуби чувството си за хумор и интелигентността си. Очите й грейнаха от щастие, когато видя Аугуста.
Младата дама, която седеше до лейди Арбътнот, вдигна поглед, изпълнен с безпокойство. Розалинд Морис беше не само наследница на голямо богатство, но и привличаше със своята светлокестенява коса и подчертано едър бюст.
— Ах, мила Аугуста! — каза с явно доволство Сали, докато Аугуста се навеждаше да я целуне. — Нещо ми подсказва, че всичко е приключило успешно. Горката Розалинд беше много разтревожена през тези няколко дни. Сега трябва да я отървем от тази беда.
— С най-голямо удоволствие. Ето, вземи си дневника, Розалинд. Естествено, без комплиментите на лорд Енфилд.
— Ти си го намерила?! Не мога да повярвам! — Розалинд прегърна Аугуста. — Какво облекчение! Как мога да ти се отблагодаря? Имаше ли проблеми? Опасности? Енфилд знае ли това?
— Разбира се, не всичко вървеше точно по плана — призна Аугуста, докато се наместваше срещу Сали.
— Какво се случи? Да не би да са те открили? — попита заинтригувана Сали. Аугуста сбърчи нос.
— Бях обезпокоена в момента на акцията от лорд Грейстоун. Но кой можеше да предположи, че именно той ще се мотае по това време там? Всеки би решил, че е зает с писането на трактат върху някоя отвлечена тема за стара Гърция. А той беше в библиотеката.
— Грейстоун? — Розалинд ужасена се отпусна на стола. — Той те разкри? Видял е и моя дневник?
— Не се притеснявай, Розалинд. Той не знаеше, че това е твоят дневник — тя се обърна и погледна сериозно Сали. — Трябва да ви кажа, че всичко това ми изглежда странно. Очевидно той е знаел, че ще бъда там и ще търся нещо в писалището. Дори носеше тел, за да отвори ключалката. Отказа да каже откъде е информиран за това.
Розалинд сложи ръка на устата си и черните й очи се разшириха от ужас.
— Господи, между нас има шпиони!
— Той ми даде честната си дума, че няма да каже на никого за случилото се и аз съм склонна да му вярвам — бавно каза Аугуста. — Вие всички знаете, че той е близък приятел на чичо ми и според мен мисли, че му прави услуга, като ме държи под око у Енфилд.
