кобилката. — Платих доста прилична сума за тази госпожичка. Очаквам подвизи от нея.
— Итън очаква подвизи от всичките си коне — отбеляза Кон.
— Искам нещо повече от пребиваващи на хиподрума ми коне, искам победител — каза твърдо Итън. — Таксите за такива коне в целия свят са нищо в сравнение с удовлетворението от една хубава победа.
— Откога притежавате състезателни коне? — попита с любопитство Онър.
— От дълги години. Повече отколкото мога да преброя. Човек се пристрастява към това.
— И ти ли си се пристрастил, Кон? — попита Онър, гледайки го в упор.
— Още не знам. Легаси е първият кон, който притежавам — отговори безизразно той. Сивите очи излъчваха силна студенина, когато отвърна на въпросителния й поглед. — Човек може да се пристрасти към много други неща, освен към конните надбягвания.
Онър усети как я обзема паника.
— Като какви например? — попита тя предизвикателно с изкуствено ведър тон.
— Към жена.
— Или към горещо кафе — намеси се внезапно Итън Бейли, сякаш усещаше напрежението, появило се във въздуха. — Тази чаша кафе си я бива, Онър.
— Взех я от кафенето при входа. Ако знаех, че нямате, щях да ви взема няколко чаши.
Тя се почувства странно благодарна на възрастния човек, че беше разсеял моментното неудобство, породило се от думите на Кон.
— Какво ще кажеш да си вземем и ние, Кон? — предложи веднага Итън.
Ландри се изправи.
— Аз ще донеса.
Той се обърна и тръгна към кафенето.
Онър го гледаше, забелязвайки плавната координация на движенията при походката му. Днес той бе с джинси и с отворена при шията риза цвят каки, която прилягаше на ловеца, който преди малко бе видяла. Онър неспокойно се раздвижи и отпи още една глътка кафе.
За стотен път, откакто си бе тръгнал от дома й миналата нощ, тя си казваше, че ще трябва да бъде достатъчно умна, за да се измъкне от връзката, зараждаща се между нея и Кон Ландри. И за стотен път решаваше, че ще почака още малко, преди да вземе твърдо решение по въпроса.
— Той е интересен мъж, Онър — подхвърли Итън съвсем спокойно, като вдигна бинокъла и го насочи към кобилката си.
— Отдавна ли го познавате?
Тя не знаеше точно как да зададе всички въпроси за Кон, на които искаше да получи отговори.
— Откакто купи Легаси. Нов е в обществото на тези, които се занимават с конни надбягвания.
На Онър й се стори, че Итън щеше да й каже повече, но се спря. Тя почувства непреодолим стремеж да го поразпита още малко.
— Знаете ли с какъв бизнес се занимава?
Итън с безразличие повдигна едното си рамо.
— Доколкото ми е известно, е направил няколко значителни капиталовложения.
— В какво?
Итън свали бинокъла и хвърли на Онър поглед, изпълнен със смътна тревога.
— В бизнес. В малко от едно, малко от друго…
— Къде са тези капиталовложения? — направи усилие да попита с безразличен глас, усещайки силно колебанието на възрастния мъж.
Итън се изкашля.
— Струва ми се, че по едно време спомена за Тахо. — После лицето му се разведри. — Има много хубава земя нагоре по езерото Тахо.
— И много хубави казина — отбеляза с равен глас Онър. — Кон има ли нещо общо с хазарта, Итън?
— Не ви ли се струва, че трябва да зададете тези въпроси на Ландри? — попита я възрастният мъж, явно притеснен. Беше очевидно, че се чувства неловко.
Тя усети, как я обля вълна на притеснение.
— Може би сте прав. Извинете. Труден е за опознаване. Не говори много за себе си.
— Обикновено има сериозна причина, поради която човек не иска да говори много за себе си — рече мрачно Итън. — Понякога най-добре е нещата да не се насилват.
Онър обмисляше дали да каже това, което иска, но все пак го изрече.
— Той вчера ми направи голяма услуга, Итън.
— Справил се е с Грейнджър вместо вас ли? Да, спомена ми нещо по въпроса. Всеки знае, че Грейнджър не е стока. — Последва многозначителна пауза. — Но една дама вероятно би трябвало да внимава, когато Кон Ландри й прави услуга.
Тя се смрази, усещайки нещо повече от тънък намек в думите на Итън Бейли. Импулсивно протегна ръка и докосна неговата.
— Итън, моля ви. Има ли нещо, което трябва да знам за Кон?
Бейли въздъхна дълбоко.
— На мен Кон Ландри ми харесва. Много при това. Но истината е, че не съм сигурен, че той е от хората, с които трябва да се забърква жена като вас, ако разбирате какво искам да кажа.
— Не съм сигурна, че разбирам — промълви едва чуто тя.
— О, за Бога, чуйте ме само! — изръмжа Итън така, че думите му прозвучаха като пресилен хумор. — Цяла сутрин ви говоря като някакъв досадник. Изобщо не исках да ви изнервям. Вие сте зрял човек. Последното, от което имате нужда, е съвет от стар козел като мен.
Онър му се усмихна сърдечно, съзнавайки, че той не искаше да рискува.
— Изобщо не сте стар, Итън Бейли.
Той й хвърли един бърз поглед.
— Шегувате ли се? А съм достатъчно стар, за да ви бъда баща. И баща на Ландри, щом повдигнахме този въпрос.
— Не знаете ли, че фактът, че притежавате коне, ви прави изключително привлекателен за много жени? — Тя се засмя, когато забеляза Кон, който се връщаше с кафето. — Жените обичат конете.
— Наистина ли е така?
— Кое наистина ли е така? — попита Ландри и подаде една чаша на Итън.
— Онър току-що ми казваше, че жените обичат коне и че мъже като мен, които притежават коне, са изключително привлекателни.
Той изглеждаше много доволен от тези думи.
— Да не забравяме, че и аз имам един кон — каза иронично Кон, като погледът му се взираше в чертите на Онър. — Това означава ли, че и аз спадам към тази категория?
Онър бе спасена от необходимостта да отговори, защото в този момент красивата кобила на Бейли профуча със силен тропот. Моментално цялото внимание бе пренесено върху нея. Сутрешните тренировки, в края на краищата, бяха сериозна работа.
След един час Онър най-после реши, че е време да се връща на работа и Кон я изпрати до червения й фият. За първи път тази сутрин останаха сами. Когато се спряха до колата, той я обърна към себе си и обгърна талията й със силните си ръце.
— Липсвах ли ти онази нощ, когато си тръгнах?
Трудно е да се лъже мъж, чиито очи са с цвят на куршум, откри Онър. Тя направи компромис.
— Всъщност, мислех за друго — осведоми го дръзко тя.
— За друг мъж?
Не й хареса начинът, по който той каза това.
— Не съвсем. Един малък проблем със сгъваем параван, който не беше на мястото си.
Той се намръщи.
— За какво говориш?
Онър въздъхна.
— Спомняш ли си, че когато влезе в спалнята ми, аз проверявах какво има под леглото?
— Спомням си.
