далечен остров някъде в Пасифика. Джейс Ласитър бе от типа мъже, които харесваше, мъж, с когото с удоволствие би излизала на срещи, ако бе в Сан Франциско.
— За какво се замисли? — попита той и включи на скорост.
— Чудех се как си се озовал на Сейнт Клер — призна веднага тя.
В следващия момент й се прииска да си бе мълчала. Дружелюбното изражение се стопи мигновено от лицето му.
— Дълга история. Сигурен съм, че няма да ти е интересно.
— Което означава, че не искаш да ми кажеш, нали? — настоя Ейми.
— А ти ще ми кажеш ли какво правиш на Сейнт Клер? — побърза да попита в отговор Джейс. — Ако искаш, ще си разменим разказите.
— Не, благодаря. — Бе неин ред да се затвори в себе си. — При мен е доста сложно.
— Което означава, че не ми влиза в работата, нали? — попита мрачно той.
— Точно така — потвърди тя.
— Тогава, за да не мълчим многозначително, предлагам да намерим друга тема за разговор.
— Преди да сме съсипали хубавия ден ли? — попита Ейми рязко.
— Именно. Довечера ще дойдеш ли в „Змията“?
— Да, стига мъжът, който ми трябва, да не ме намери преди това.
Джейс й се усмихна.
— Можеш да поседиш с мен и да се опиташ да ми измъкнеш истината за това, как се ръководи гадничък бар на остров в Тихия океан.
Тя не отговори, защото знаеше, че той я предизвиква нарочно, а и нямаше друг избор, освен да прекара вечерта в „Змията“. Освен това бе на негова територия. Ако Джейс искаше да прекара вечерта с него, Ейми нямаше да може да напрани абсолютно нищо. А след като снощи бе видяла каква бе клиентелата, не беше никак зле собственикът да й обърне специално внимание.
— Благодаря ти за поканата — отвърна скромно тя.
— Това не беше покана — изръмжа той.
— Сигурна съм. Просто се опитвах да се престоря, че е покана.
— Така ще ти бъде по-лесно да я приемеш ли? — Джейс я наблюдаваше изпитателно и Ейми разбра, че той я притискаше заради отказа й да обясни какво точно я бе довело на острова.
— Джейс, много добре разбирам, че в „Змията“ ти раздаваш заповедите — призна тихо тя.
Той доволно се усмихна, извивайки само едното ъгълче на устата си.
— Кралството ми не е кой знае какво, ала поне си е мое.
— Приятно ли ти е да го управляваш? — попита Ейми и веднага разбра, че много й се искаше да разбере отговора. Наистина ли му бе приятно да е такъв, какъвто беше?
— Справям се. — Очевидно нямаше намерение да каже нищо повече по въпроса.
— Сигурно. — Тя усети, че не желае да сменя темата. Не и преди да разбере каквото трябваше. — Ти си постигнал мечтата на всеки мъж. Сигурна съм, че се справяш чудесно.
Джейс се намръщи.
— Мечтата на всеки мъж ли? На Сейнт Клер? Ти се шегуваш!
— Ни най-малко. — Ейми замахна небрежно с ръка към пищната тропическа растителност. — Имаш процъфтяващ бар в рая. Живееш на тропически остров и можеш да се впускаш в приключения. На много километри си от най-близката косачка за трева, от пищящи деца и от съпруга, която все ти натяква за нещо. Кой мъж не би разменил мястото си с теб? Това наистина е съвършен живот. Нямаш отговорности. Просто си седиш, пиеш по малко ром, може би повечко ром, и чакаш някоя заблудена туристка да прекара някоя и друга нощ с теб. Разбира се, че всеки мъж ще ти завиди.
— Не можем винаги да получим от живота това, което ни се иска — отвърна остро той. Определено бе засегнала болното му място. Тя прецени, че сега бе моментът да се довери на инстинктите си и да се върне към напълно неангажиращ разговор. Освен това разбра, че не желаеше Джейс да се впусне в хвалебствия на начина на живот, който току-що бе описала.
Тази вечер остана благодарна, че той бе до нея на малката маса. Беше очевидно, че някои от моряците от военния кораб бяха открили „Змията“. Беше пълно с шумни невъздържани мъже и щеше да се получи доста неловко, ако се налагаше да остане сама на масата.
— Живописно е, нали? — попита хитро Джейс, когато се опита да надвика шумния мъжки смях.
— Много ли вечери е така? — Ейми погледна уплашена пъстрата тълпа.
— Тези вечери са истинска благодат за бизнеса — изтъкна той и тюркоазените му очи блеснаха подигравателно.
— Не се ли притесняваш, че ще стане сбиване, някой проблем…
— Момчетата са си момчета. Когато стане, ще се справим.
— А често ли се случва? — попита притеснена тя и усети, че леко се стегна при тази мисъл.
— Не. На „Змията“ й се носи славата, че подобни неща не се допускат.
— Което означава, че не понасяш пиянски свади — поправи го Ейми.
— След това трябва да се купуват нови чаши — обясни тихо Джейс. — Отнема месеци, докато пратката пристигне от Щатите. Не, не търпя пиянските свади.
Тя потръпна.
— Надявам се да е така! — След това, обзета от любопитство, не успя да се сдържи. — Откога имаш бара, Джейс?
— Започнах като барман при предишния собственик преди около десет години. Купих „Змията“ от него, когато реши, че се е наживял на острова и му се прииска да се върне в Щатите.
— А той на колко беше, когато стигна до това съществено решение?
— Шейсет и няколко. Джордж имаше две деца, но не ги беше виждал от години. Разбра, че има внуци и му се прииска да ги опознае.
— Интересно, как ли са го посрещнали децата му, след като не ги е поглеждал години наред? — измърмори саркастично Ейми.
Той я погледна строго.
— Не знам. Откакто замина, не се е обаждал. Може пък децата да се решили да проявят благородство.
— Може и да е така. Аз обаче не съм сигурна, че ще постъпя така.
— Имам чувството, че си изпитала нещо подобно на собствен гръб — отбеляза сухо Джейс.
— Баща ми ни изостави двете със сестра ми, когато бях на шест. Трябваше да се справяме сами — призна тя. — Отговорностите на семейството не бяха за него. После разбрах, че доста мъже подхождат по същия начин.
— Защо си толкова сигурна? — попита рязко той.
— Погледни само статистиките. Процентът на жените, които отглеждат и възпитават децата си сами, е много висок. Няма да се учудя, ако тук, в заведението ти, се окажат някои избягали от задълженията си бащи!
— Чакай малко, Ейми. Няма да ти позволя да ме обвиниш заради бащите, изоставили семействата си, а след това решили да дойдат на този остров в Южния Пасифик.
— Аз не те обвинявам, ала ти трябва да признаеш, че подобни заведения са сякаш специално създадени за безотговорния лекомислен живот на мъжкар, който привлича повечето мъже — заобяснява разпалено тя.
Думите й бяха прекъснати от звука на счупено стъкло. Ейми се обърна стресната, а Джейс вече бе скочил на крака.
— Какво става? — попита уплашена тя. В другия край ни заведението четирима моряци се бяха нахвърлили с юмруци един върху друг.
— Ето на това му се казва колорит — обясни Джейс, след това разблъска скупчилите се клиенти и се отправи към скандалджиите.
Ейми остана ужасена от жестокостта на боя. Мъжете могат да са много опасни и почти нямат контрол над хищните си инстинкти, помисли си тя. Само преди няколко минути в бара се носеше смях. Сега отекваха ужасни удари.
