прекрасната му коса пак се спускаше по раменете. Хвана мъжа за ръка. Погледнаха онова нещо, увито в одеяло. После тя заговори на Торп, а той рязко се изправи и отметна назад глава.
— Хей, Казан! Казан! Казан! — викаше той.
Казан потрепера. Мъжът се опитваше да го подлъже. В ръката си държеше онова нещо, което убиваше.
— Казан! Казан! Казан! — отново завика той.
Казан внимателно се измъкна иззад дърветата. Знаеше, че разстоянието не означава нищо пред онова студено, смъртоносно нещо в ръцете на Торп. Обърна глава веднъж, нежно изскимтя и за миг силен копнеж изпълни зачервените му очи, като видя за последен път момичето.
Сега знаеше, че я напуска завинаги, и в сърцето му се появи една болка, непозната преди, една болка, която не идваше от тоягата или камшика, от студа или глада, но която беше по-голяма от всичко това и го изпълваше с желание да отметне назад глава и да изплаче самотата си към сивото празно небе.
В лагера с треперещ глас момичето каза:
— Отишъл си е.
Силният глас на мъжа звучеше глухо:
— Да, отишъл си е. Той
Изабела Торп стисна ръката му:
— Ще се върне — извика тя. — Няма да ме остави. Обичаше ме, въпреки че беше див и ужасен. И той знае, че и аз го обичам. Ще се върне.
— Слушай!
Далече в гората се раздаде продължителен жален вой, изпълнен с дълбока тъга. Така Казан се сбогуваше с жената. След този вик Казан седя дълго на задните си лапи, душейки отново свободно въздуха и наблюдавайки дълбоките тъмни ями в гората около него, които изчезваха преди зазоряване. Още от деня, когато търговците го купиха, а после го пъхнаха във впряга на шейната далеч край река Макензи, често беше копнял за тази свобода и вълчата му кръв го тласкаше към нея. Но никога не посмя. Сега това го вълнуваше. Тук нямаше тояги, нито камшици, нямаше ги озверените хора, на които се беше научил да не се доверява, а по-късно и да мрази. Онази четвъртинка вълча кръв у него беше неговото нещастие — и тоягите, вместо да го карат да се покорява, го правеха по-свиреп. Хората бяха най-големите му врагове. Понякога го биеха почти до смърт. Наричаха го „лош“, отбягваха го и не пропускаха случай да извият камшика над гърба му. Тялото му беше покрито с оставени от тях белези.
Никога не беше чувствал нито нежност, нито любов до онази първа нощ, когато жената положи малката си топла ръка върху главата му и притисна лице в неговото. А Торп, мъжът й, извика ужасѐн. Беше почти забил зъби в бялата й плът, но нежното докосване и слабият и глас мигновено породиха у него онова прекрасно вълнение, което беше първото му запознаване с любовта. И сега човекът го отделяше от нея, от ръката, която никога не беше държала нито тояга, нито камшик, и той ръмжеше все по-яростно, колкото по-навътре отиваше в гората.
С настъпването на зората стигна до тресавището. За известно време беше обхванат от необикновена тревога и светлината не можа да я разсее напълно. Най-сетне се освободи от хората. Не долавяше нищо във въздуха, напомнящо омразното им присъствие, нито пък подушваше присъствието на другите кучета, на шейната и огъня, на компания и храна, а доколкото можеше да си спомни, тези неща винаги са били част от живота му.
Тук беше много тихо. Тресавището беше разположено в една котловина между два планински хребета, където смърчовете и кедрите ставаха все по-ниски и все по-нагъсто — толкова нагъсто, че под тях почти нямаше сняг и през деня цареше полумрак. Две неща му липсваха най-много — храна и компания. Първото го искаше както вълчата, така и кучешката му природа. За второто копнееше кучето у него. В отговор на двете желания вълчата му кръв, която беше по-силната, се надигаше и му подсказваше, че някъде в този безмълвен свят между двата хребета има негови другари и че той трябва само да клекне на задните си лапи и да изплаче самотата си. Неведнъж дълбоко в гърдите му нещо потрепваше, надигаше се в гърлото и завършваше там в едно скимтене. Това беше вълчи вой, който сега се раждаше.
Храна намери по-лесно от другари. Около обяд попадна на голям бял заек под един дънер и го разкъса. Топлото месо и кръвта бяха по-хубави от замръзналата риба, тлъстините или триците и това угощение му вдъхна увереност. Същия следобед той гони много зайци и разкъса още два. Досега никога не беше познавал удоволствието да преследва и убива по свое желание, въпреки че не можеше да изяде всичко, което убиваше.
Но зайците не се съпротивяваха. Умираха много лесно. Бяха много сладки и крехки, когато беше гладен, но първото вълнение от разкъсването им след време премина. Искаше му се нещо по-голямо. Повече не се прокрадваше, сякаш се страхува и иска да остане скрит. Държеше главата си изправена. Козината му беше настръхнала. Всеки косъм на тялото му трепереше, наелектризиран за живот и действие. Движеше се на северозапад. Това беше зовът на отминалите дни, дните при река Макензи. Макензи беше на хиляди мили оттатък.
Този ден попадна на много следи по снега и душеше миризмите, оставени от копитата на лоса и карибуто и от влакнестите лапи на риса. Проследи лисица и дирите и го заведоха до едно място сред високи смърчове, където снегът беше утъпкан и почернял от кръв. Там намери глава на бухал, пера, крила и черва и разбра, че освен него тук има и други ловци.
Привечер попадна на следи, приличащи много на неговите. Бяха съвсем пресни и около тях се носеше топло ухание, което го накара да скимти и го изпълни отново с желание да седне на задните си лапи и да завие като вълк. С нарастването на сенките в гората през нощта това желание се засили. Беше бродил цял ден, но не беше уморен. Нощта беше ясна, а небето покрито със звезди. Луната изгря. Най-после той седна на снега, обърна глава право към върховете на смърчовете и вълкът в него се прояви с продължителен жален вой, който разтърси тихата нощ на цели мили разстояние. Дълго след този вой стоя и се ослушва. В него откри един глас със странна, нова нотка, която му вдъхна по-голяма увереност. Очакваше отговор, но той не дойде. Тръгна срещу вятъра, все така виейки, когато един лос се мушна в шубрака пред него. Рогата му с трясък се блъскаха о дърветата и сякаш искри изскочиха от тях като от брезова тояга, докато се отдалечаваше от този вой.
Преди да продължи, още на два пъти Казан нададе вой и изпита радост от тази нова нотка. После стигна до подножието на стръмен хребет и зави от тресавището към върха. Там звездите и луната бяха по-близо до него, а отвъд хребета той видя голямо равно поле със замръзнало езеро, блестящо на лунната светлина, и бяла река, изтичаща от него към една горичка, която не беше нито толкова гъста, нито толкова тъмна, както тази при тресавището.
И тогава всеки мускул от тялото му се сви, кръвта му закипя. Далече в равнината отекна вой. Беше неговият вой, вълчият вой. Челюстите му изтракаха. Белите му зъби блеснаха и той глухо изръмжа. Искаше му се да отговори, но някакъв странен инстинкт го възпря. Този инстинкт на дивия звяр вече ставаше негов господар. Във въздуха, в шепота на върховете на смърчовете, в самите звезди и луна витаеше един дух, подсказващ му, че това, което чу, беше вълчи вой, а не вълчи зов.
Той дойде час по-късно, ясен и отчетлив, същият вой, както в началото, но завършващ със стакато от бързо, остро джафкане, което изведнъж раздвижи кръвта му в пламенен трепет, непознат досега. Същият инстинкт му подсказа, че това беше зовът — зовът за лов. След няколко минути той отново се чу, този път последва отговор откъм полите на хребета и друг, толкова далечен, че Казан едва можа да го чуе. Глутницата се събираше за нощния лов. Но Казан стоеше безмълвен и тръпнещ.
Не се страхуваше, но не беше готов да отиде. За него хребетът сякаш разделяше света. Там, долу, той беше нов, необикновен, без хора. От другата страна нещо като че ли го дърпаше назад и той отведнъж обърна глава, взря се през осветената от луната местност и изскимтя. Това беше скимтене на куче. Жената беше там. Чуваше гласа й, чувстваше допира на нежната й ръка, виждаше смеха в очите и лицето й, смеха, който го беше стоплил и направил щастлив. Тя го викаше през горите, а той се разкъсваше между желанието да отговори на този вик или да отиде долу, в равнината. Но той виждаше също много хора да го чакат с тояги, чуваше плющенето на камшици и чувстваше жуленето на ремъците.
Дълго остана на върха на хребета, разделящ неговия свят. Най-после се обърна и слезе в равнината.
