— Хей, Торп, Торп! — извика отново.
Този път Торп отговори:
— Я, гледай, Маккриди, ти ли си?
Маккриди отметна леко платнището и каза с тих глас:
— Да. Можеш ли да излезеш за минутка. Нещо става в гората. Не буди жена си.
Той се отдръпна и зачака. Минута след това Торп тихо излезе от палатката. Маккриди посочи към гъстата смърчова гора.
— Кълна се, че някой дебне около лагера — каза той. — Сигурен съм, че видях там човек преди няколко минути, като ходех за дърва. Нощта е хубава за крадене на кучета. Ето, вземи фенера. Ако не съм се излъгал, ще намерим пътека в снега.
Даде фенера на Торп, а той взе тежката тояга. В гърлото на Казан се надигна ръмжене, но той го сподави. Искаше да предупреди с рева си, да скочи, доколкото можеше, както е вързан, но знаеше — ако го направи, ще се върнат и ще го набият. Затова лежеше мирен, като потреперваше и тъжно скимтеше. Наблюдаваше ги, докато изчезнаха. А сетне зачака, ослушвайки се. Най-после чу скърцането на снега. Не се учуди, че видя Маккриди сам. Очакваше го да се върне сам. Знаеше какво означава тоягата.
Сега лицето на Маккриди беше ужасно. Приличаше на звяр. Беше гологлав. Като чу тихия ужасен смях от устата му, Казан се изтегли по-дълбоко в сянката. Човекът още държеше тоягата. След миг той я пусна и приближи палатката. Отметна платнището на входа и се взря вътре. Жената на Торп спеше, тихо като котка той влезе и окачи фенера на пирона. Движенията му не я разбудиха и няколко минути стоя, гледайки я втренчено.
Отвън, свит в дебелата сянка, Казан се опитваше да проумее значението на тези странни неща. Защо господарят му и Маккриди отидоха в гората? Защо господарят му не се върна? Господарят му принадлежеше към тази палатка, а не Маккриди. Тогава защо Маккриди беше там? Той го гледаше, като влезе, и изведнъж се изправи на здравите си крака, опънал гръбнак и настръхнал. Видя огромната сянка на Маккриди върху брезента и след миг оттам се нададе странен пронизителен писък. В дивия ужас на този вик той позна
— Казан, Казан!
Отново скочи, но падна по гръб. Втори и трети път скочи в нощта, а ремъкът се врязваше във врата му като нож. Спря за миг и отвори уста да си поеме дъх. Сенките още се бореха. Ту се изправяха, ту се строполяваха. С яростно ръмжене и с всички сили още веднъж опъна ремъка. Нещо изпращя и той се скъса на врата му.
С пет-шест скока стигна до палатката и се втурна през входа. С рев се намери на врата на Маккриди. Първото щракване на силните му зъби означаваше смърт, но той не знаеше това. Знаеше само, че господарката му беше там и че той се бореше за нея. Чу се задавен, приглушен вик, който завърши с ужасен рев. Беше Маккриди. Коленичилият човек падна по гръб, а Казан заби зъбите си още по-дълбоко в гърлото му. Усети горещата кръв.
Сега господарката му го викаше. Тя дърпаше косматия му врат. Но той дълго не желаеше да пусне това, което държеше. Щом го остави, господарката му погледна надолу към мъжа и закри лицето си с ръце. После потъна в одеялото съвсем неподвижна. Ръцете и лицето й бяха студени, а Казан нежно ги галеше с муцуна. Очите й бяха затворени. Той се гушеше в нея със зъби, насочени към мъртвеца. Чудеше се защо тя беше толкова тиха. Мина доста време, преди да помръдне. Отвори очи, докосна го с ръка.
После чу стъпки отвън.
Беше господарят му и с онова старо чувство на страх — страх от тоягата, бързо се отправи към вратата. Да, там, на светлината на огъня, стоеше господарят му с тоягата в ръка. Идваше бавно, падаше почти при всяка крачка, а лицето му беше окървавено. Но той държеше
От светлината на огъня обърна вълчата си глава към дълбоката гора. Отвъд този мрак нямаше тояги и жулещи камшици. Там никога нямаше да го намерят.
За миг се поколеба. После тихо, като някой див звяр (а той беше отчасти и звяр), се изгуби в тъмната нощ.
Глава четвърта
На свобода
Чуваше се тихото шумолене на вятъра по върховете на смърчовете, когато Казан се вмъкна в тъмната и тайнствена гора. С часове лежа край лагера със зачервени и пламнали очи, втренчени в палатката, където малко преди това се бяха случили ужасни неща.
Сега той знаеше какво е смърт. Би могъл да я определи по-добре от човека. Можеше да я подуши във въздуха и чувстваше — смъртта беше навсякъде около него и той беше причината за това. Лежеше по корем в дълбокия сняг и трепереше. Трите четвърти „куче“ в него виеха сърцераздирателно, докато едната четвърт, „вълкът“, се проявяваше в застрашително озъбената муцуна и отмъстителния блясък в очите.
На три пъти човекът — неговият господар — излезе от палатката и високо извика:
— Казан! Казан! Казан!
Три пъти и жената излезе с него. На светлината на огъня Казан можа да види блестящата й коса, разпусната на гърба, както я беше видял в палатката, когато скочи и уби другия човек. В сините й очи имаше същия див ужас, лицето й беше бяло като снега. И втория, и третия път тя все викаше: „Казан! Казан! Казан!“, и кучето, а не вълкът в него потрепера радостно при звука на този глас — той почти щеше да се върне, за да изяде боя. Но страхът от тоягата беше по-силен и с часове го задържа, докато в палатката отново утихна и повече не можеше да вижда сенките им, тъй като огънят угасваше.
Предпазливо изпълзя от гъстия мрак, проправяйки си път по корем към натоварената шейна и останките от догорелия огън. Зад шейната, скрито в сенките на дърветата, увито в одеяло, лежеше тялото на убития от него човек. Торп, господарят му, го беше довлякъл там.
Легна, заврял муцуна в топлите догарящи главни, с очи, насочени между предните лапи точно срещу затворената палатка. Смяташе да стои буден, да наблюдава, да е готов да се шмугне в гората при първото помръдване отвътре. Но от сивата пепел се вдигаше топлина и очите му се затвориха. Два-три пъти се бори със себе си да стои буден, но накрая очите му се отвориха само наполовина и пак тежко се затвориха.
Сега, в съня си, той скимтеше нежно, прекрасните мускули на крайниците и плешките му се свиха и внезапна трепетна вълна премина по светлокафявия му гръб. Ако можеше да го види, Торп, който беше в палатката, щеше да разбере, че сънува. И жената на Торп, чиято златиста глава лежеше на гърдите му и която от време на време се сепваше и потреперваше също като Казан, сигурно би могла да разбере какво сънува.
В съня си той отново опъваше веригата. Челюстите му тракаха като стоманени кастанети и звукът го събуди. Скочи, козината му настръхна и ръмжащите му зъби се оголиха като ножове от слонова кост. Събуди се точно навреме. Нещо мърдаше в палатката. Господарят му се беше събудил и ако не избягаше…
Бързо изтича в гъстата смърчова гора и се притаи, скрит, проснат по корем. Само главата му се показваше зад едно дърво. Знаеше — господарят му нямаше да го пожали. Торп вече го беше бил, защото връхлетя върху Маккриди, и само намесата на момичето го спаси от по-голямо наказание. А този път беше разкъсал гръкляна на Маккриди, беше му отнел живота, и господарят нямаше да го пощади. Дори жената не можеше да го спаси.
Казан съжаляваше, че господарят му се завърна, зашеметен и окървавен, след като той беше разкъсал гръкляна на Маккриди. Иначе щеше да я има завинаги. Тя щеше да го обича. Тя наистина го обичаше. И той щеше да я следва, да се бие за нея винаги и да умре за нея, ако се наложи. Но Торп се върна от гората и Казан бързо се измъкна. За него Торп означаваше това, което бяха всички мъже — тоягата, камшикът и необикновените неща, бълващи огън и смърт. А сега…
Торп излезе от палатката. В ръцете си държеше пушка. Зазоряваше се. След миг излезе и момичето и
