Дивото куче Казан

Маккриди, който се промъкна крадешком зад него. Гласът на мъжа го изненада като изстрел в гърба:

— Педро!

За миг Казан се сви, сякаш ударен с камшик.

— Пипнах те този път, нали, стари дяволе! — прошепна Маккриди със странно бледо лице на светлината на огъня. — Сменил си името, а? Но аз те пипнах, нали?

Глава третаМаккриди заплаща дълга си

Дълго след като изрече тези думи, Маккриди седя мълчаливо край огъня и по едно време само за миг отмести поглед от Казан. След малко, като се увери, че Торп и Изабела са се прибрали да спят, влезе в палатката си и се върна с бутилка уиски. През следващия половин час той често надигаше бутилката. После отиде и седна на ръба на шейната, точно там, където Казан не можеше да го достигне.

— Пипнах те, нали? — повтори той. Въздействието на алкохола започна да се проявява в блясъка на очите му. — Чудя се кой е променил името ти, Педро? И как, дявол да го вземе, той се е добрал до тебе? Ха-ха, само да можеше да говориш…

Чу се гласът на Торп в палатката, последван от тихия детински смях на жената. И Маккриди бързо се изпъна. Лицето му изведнъж пламна, той се изправи на крака и пъхна бутилката в джоба си. Заобикаляйки на пръсти огъня, предпазливо отиде в сянката на дървото до палатката и остана там доста време, като се ослушваше. Когато се върна при шейната и Казан, очите му горяха от страстно безумие. След полунощ влезе в палатката си.

От топлината на огъня очите на Казан бавно се затвориха. Дремеше неспокойно и в главата му се въртяха ужасни картини. Ту се бореше и челюстите му тракаха, ту опъваше веригата си, а Маккриди или господарят му бяха толкова далече от него, че не можеше да ги достигне. Отново почувства нежното докосване на ръката на момичето, чу удивителният й сладък глас да пее за него и господаря му и тялото му потръпна от същото вълнение, обхванало го през онази нощ. После картината се смени. Той бягаше начело на великолепен впряг — шест кучета от кралската северозападна конна полиция — и господарят му го наричаше Педро. Сцената се промени. Бяха в някакъв лагер, а господарят му — млад, гладко избръснат. Помагаше на друг мъж с ръце, стегнати отпред в особени черни халки, да слезе от шейната. После отново лежеше пред голям огън. Господарят му седеше срещу него с гръб към палатката и докато гледаше, оттам излезе човекът с черните халки — само че сега халките бяха свалени и ръцете му свободни. В едната си ръка носеше тежка тояга. Чу ужасният удар на тоягата да се стоварва върху главата на господаря му и този звук го разбуди от неспокойния му сън.

Скочи настръхнал и ръмжащ. Огънят беше изгаснал и черният мрак, предхождащ зазоряването, обгърна лагера. Казан видя Маккриди в мрака. Пак стоеше до палатката на господарката му, но, сега знаеше, че този беше човекът с черните железни халки и че той го беше бил с камшик и тояга, дълго след като беше убил господаря му. Маккриди долови злобното му ръмжене и бързо се върна към огъня. Започна да свирука и да разбутва загасналите главни и когато огънят отново пламна, се провикна да разбуди Торп и Изабела. Няколко минути по-късно Торп се появи на входа на палатката, следван от жена си. Разпуснатата й коса падаше на златисти вълни по раменете й, тя седна на шейната до Казан и започна да се реши. Маккриди мина зад нея и затършува из пакетите в шейната. Сякаш случайно едната му ръка се провря за миг в гъстите коси на гърба й. Тя не почувства погалването при допира на пръстите му, а Торп беше с гръб към тях. Само Казан видя това тайно движение на ръката му, гальовното потрепване на пръстите му по косата й и лудата страст в очите на този мъж. По-бързо от рис, кучето прескочи шейната и опъна до краен предел веригата. Маккриди отскочи навреме и тъй като веригата го теглеше, кучето рязко се дръпна назад и тялото му се блъсна отстрани в момичето. Торп се обърна точно в този момент и видя края на скока. Мислеше, че Казан е скочил върху Изабела, и ужасѐн, не каза нито дума, докато я вдигаше от мястото, където беше паднала. Видя, че не е ранена, и посегна за пистолета си. Той беше в кобура в палатката. В краката му се намираше камшикът на Маккриди и в момент на ярост той го сграбчи. Скочи към Казан. Кучето се сви на снега. Не направи никакво движение — да избяга или да напада. Само веднъж в живота си помнеше да е ял бой като този. Но нито скимтеше, нито ръмжеше. Изведнъж господарката му се спусна и хвана камшика пад главата на Торп.

— Не го бий повече! — извика тя и нещо в гласа й го възпря. Маккриди не чу какво каза тя после, но очите на Торп придобиха странен израз и без да каже нито дума, последва жена си в палатката.

— Казан не се хвърли върху мен — прошепна тя, трепереща от внезапно вълнение. Лицето й беше мъртвешки бледо.

— Оня мъж беше зад мен — продължи тя, стискайки ръцете на съпруга си. — Почувствах как ме докосна, после Казан скочи. Той не искаше да ухапе мен, а мъжа. Има нещо нередно…

Тя почти хълцаше и Торп я притисна силно.

— Не съм и помислял по-рано. Но чудно — каза той. — Не спомена ли Маккриди нещо такова, че познава кучето? Възможно е. Вероятно той е притежавал Казан преди и го е тормозил толкова, че кучето не може да забрави. Утре ще разбера. Но докато разбера, обещай ми да стоиш настрана от Казан.

Изабела обеща. Когато излязоха от палатката, Казан вдигна голямата си глава. Силен удар беше затворил едното му око, а от устата му капеше кръв. Изабела тихо изхлипа, но не го доближи. Полуослепял, той знаеше, че господарката беше прекратила наказанието, нежно изскимтя и размърда дебелата си опашка в снега.

Никога не беше се чувствал така нещастен, както през дългите тежки часове на следващия ден, докато проправяше пътя на другарите си по впряг на север. Едното му око беше притворено и силно пареше, а тялото го болеше от ударите на камшика. Но не физическата болка беше причина за унинието му и не тя му беше отнела онази енергична светкавична пъргавина на водача командир на другарите по впряг. Причината беше в настроението му. За пръв път в живота си беше разстроен. Маккриди го беше бил — много отдавна. Господарят му го би. И през този ден гласовете им звучаха противно и отмъстително в ушите му. Но най- силна болка му причиняваше господарката. Държеше се настрана и винаги на такова разстояние, че да не може да я докосне. И когато спираха да почиват, и когато бяха отново в лагера, тя го гледаше със странен и учуден поглед, но не говореше. Сякаш и тя беше готова да го бие. Вярваше в това, отдръпна се от нея и се сви по корем в снега. При него разваленото настроение означаваше разбито сърце. И тази нощ той се спотаи в най-дълбоките сенки край лагерния огън и самотен затъгува. Никой освен момичето не разбра, че това е скръб. Не помръдна към него. Не му заговори, но го наблюдаваше търпеливо и най-внимателно го изучаваше, когато наблюдаваше Маккриди.

По-късно, след като Торп и господарката влязоха в палатката, заваля сняг и въздействието на снега върху Маккриди учуди Казан. Мъжът стана неспокоен, надигаше често бутилката от предишната нощ. На светлината на огъня лицето му ставаше все по-червено и Казан виждаше странния блясък на зъбите му, докато гледаше втренчено палатката на господарката му. Непрекъснато я доближаваше и се ослушваше. На два пъти чу раздвижване. Последния път беше тежкото дишане на Торп. Маккриди бързо се върна при огъня и обърна лице към небето. Снегът се сипеше толкова силен, че той наведе лице, примига и избърса очите си. После навлезе в мрака и се приведе над пътеката, която бяха направили преди няколко часа. Почти не личеше от падналия сняг. След час нямаше да има никаква пътека — нищо, което през следващия ден да подскаже, че те бяха дошли по този път. До сутринта снегът щеше да покрие всичко — дори огъня, ако го оставеше да загасне. Маккриди отново отпи глътка в тъмното, тихо произнесени думи на дива радост се изтръгнаха от устните му, главата му гореше от пиянски огън. Сърцето му биеше лудо, но едва ли по-лудо от сърцето на Казан, когато кучето видя Маккриди да се връща с тояга. Подпря я на едно дърво, взе фенер от шейната и го запали. С фенер в ръка приближи входа на Торповата палатка.

— Хей, Торп, Торп! — извика той.

Отговор не последва. Чуваше дишането на Торп. Отметна малко платнището на входа на палатката и повиши глас:

— Торп!

Все още вътре не се долавяше никакво движение и той развърза въженцата на входа и пъхна фенера. Светлината грееше в златистата коса на Изабела, сгушена в рамото на мъжа си, а Маккриди се взираше в нея с очи, горящи като нажежени въглени, докато забеляза, че Торп се събужда. Бързо спусна платнището и го размърда от външната страна.