Олекна му. Като че камък падна от приведения му по сизифовски гръб. Беше уморен. Не, беше грохнал от умора, да му ебеш майката. Беше му писнало да се оглежда като крадец, да се пази от всички възможни мафии и полицаи по света. Имаше нужда от спокойствие и сън… Зима. Дори мечките бяха изпаднали в летаргия. Беше на петдесет години, мама му стара. Имаше право на отдих…
Ще мисля напролет… Като се хванем за зелено.
— Мечтаеш ли, Козел? — лукаво го попита Хакел и го „върна“ на земята.
— На нашата възраст? Не се ебавай с мен, ченге. Този път Хакел се разхили.
— Какво ни е на възрастта, тъпако? Докато ти става курът, няма възраст, Флора да не би да ти е икономка?
Козела настръхна.
— Откъде знаеш името?
— От теб. Току-що ми каза, че е молдовка и се казва Флора.
Така е — уморено помисли Козела. — Отпусни се, идиот с идиот, или ще превъртиш окончателно.
— Дори ръка не съм й целунал. А е красива… Ще я видиш. И мила… и благодарна. Вчера я чух да пее под душа. Не знам, Хакел. Да ни пази Господ от емоции на стари години. Веднъж ме удари дамлата. Стига толкова. Чул ли си лафа: „Никога не е късно да станеш за резил!“? Швейк го е казал.
— Защо не спиш, Флора? — попита Козела.
Беше пиян. Не, беше „цепен като дърво“, както се изразяваха тарикатите. Беше три сутринта, Флора се беше прибрала малко след десет часа снощи, а той и Хакел бяха продължили в бара на „Елион“. Пиха дълго, превърнаха се в безпомощни деца. И откровеничеха за изненада и на двамата. Козела му разказа за първата си съпруга, за изневерите и за децата си, Хакел знаеше кой и как беше застрелял синовете му, за първата бандитска поръчка от покойния Нерон Вълка. Всички бяха покойници, да му ебеш майката, и всички бяха тласнати в трапа от него, Козела. Хакел му призна най-страшната си тайна. Германо-американецът с швейцарско гражданство, внукът на щурмбандфюрера от СС, беше евреин.
— Чаках те — кротко каза Флора. Беше легнала върху кожата пред горящата камина, подпряна на всички възглавници, които имаше в апартамента, облечена в новата червена рокля, която Козела й беше купил сутринта. Пиеше вино във висока кристална чаша.
— Един работен ден? — Козела се отпусна на канапето. — Ти си чакала един пиян скот цял работен ден?
— Времето е спряло, Джон.
— Наричай ме Иван… — изсмя се дрезгаво, пиянски. — Или Козел… ако предпочиташ. Под това име ме търсят всички убийци по света!
— Знам — кимна Флора.
— Знам, че знаеш. Има ли нещо за пиене?
— Барът е пълен… — скочи пъргаво. — Какво искаш?
— Водка — запали цигара. — Ако рухна на канапето, не ми обръщай внимание. Не се опитвай да ме местиш.
— Добре — Флора му поднесе чашата, наля минерална вода и се върна пред камината. — Наздраве, Иван. Козела се усмихна криво.
— Дано — отпи. — Честито Рождество Христово… Ако си християнка, разбира се.
Беше замислена, тиха, огънят създаваше илюзия, че гори в пъкъла… но и че има ореол около главата си. Не виждаше очите й, още по-малко лицето, Флора беше червено пламтящо петно и топъл глас.
— Православна и вярваща, Иван. Козела лисна водката в гърлото си.
— И аз се родих православен, момиче. Но вярващ… Аз съм убиец. Знаеш, нали?
— Да — каза Флора.
— Страх ли те е от мен?
— Не.
— Моля, донеси бутилката… И не ми обръщай внимание.
Затвори очи, беше уморен, пиян с тялото си, но не и с главата. Не му се спеше. Не още. Скоро обаче щеше да припадне и ако се събуди изобщо, щеше да бъде най-рано след едно денонощие. Чу я да става, да отива до бара, да се връща. Чу я да взема цигара от ротманса му, че я пали…
Не знаех, че пуши, помисли, преди да отвори очи. Беше се върнала на мястото си.
— Имаш ли семейство? — кой знае защо попита той.
След дълго мълчание Флора все пак отговори:
— Имам малко момче. На шест. Не съм го виждали близо три години.
Козела се надигна в канапето.
— Къде е?
— В Яш. При мама.
Запали цигара. Беше негов ред да мълчи. С болка ли каза всичко това? Не чу отговор в гласа й.
— Поддържаш ли връзка… с него?
— Опасно е.
— Защо?
— Дълго е за разказване… Може би друг път.
— Флора?
— Да.
— Плачеш ли? Не виждам лицето ти.
— Не… вече.
Точно сега не биваше да си пиян, свиня такава! Козела напрегна цялата си воля, за да я вложи във въпроса, който щеше да зададе.
— Искаш ли да доведа детето в Гърция?
Този път Флора изкрещя:
— Можеш ли? — и ревна.
— Да — каза Козела. Повече не помнеше…
Втора глава
Зимата беше страшна. Освен студа, невиждан за гърците, снегът беше парализирал почти целия Балкански полуостров. За петдесет години живот Козела помнеше още две подобни зими — на шейсет и осма срещу шейсет и девета година и по времето на „възродителния процес“ осемдесет и четвърта-пета — но тази надминаваше всяка фантазия.
Козела, а и Флора, бяха свикнали на сибирски студове, но за Атина те бяха трагедия. Из цяла Европа имаше жертви на „бялата смърт“, но тук броят им надхвърляше сумарната на всички заедно. Дори почетната гвардия пред Парламента беше принудена да смени националните носии със защитни кожени облекла.
Мъртвопиян, Козела беше обещал на Флора да отвлече сина й от Яш в Молдова, но оттогава десети ден нито тя, нито той отваряха дума за обещанието му. Флора беше сигурна, че не си спомня нищо от онази нощ навръх Коледа и мълчаливо живуркаше ден за ден без въпроси, без укори, без капризи. Козела не беше забравил, напротив, беше задвижил гангстерската машина, но обстоятелствата бяха срещу него, а най-вече бедственото положение, което зимата натрапи на полуострова. Хакел, четирима от бившия Ескадрон на смъртта и Константин Дарделев — Перо Пора бяха ангажирани в откриването и отвличането на детето, но пътуванията по земя, въздух и вода бяха спрени в очакване на промяна в климатичните условия. Козела беше принуден да чака с вързани ръце.
Флора беше кротък и благодарен човек. Козела не знаеше подробности от живота й. Нито тя чувстваше нужда да се изповядва, нито той я разпитваше, но и интуицията, и дългогодишният опит му подсказваха, че й трябва време да се отърси от трите години ислямски кошмар. Беше красива жена, по някакъв особен, като че ли асиметричен начин. Голяма уста за лицето и блестящи, сякаш повече от трийсет и два зъба. Малък нос, но широк в основата. Големи, черни, усмихнати, но тъжни очи. Богата права коса и тяло на видра —
