на Исламболи на Запад и на Виктор Бут на Изток само защото ебе дъщерята на бивш офицер от МВР. Не ти ли се струва нелогично?
— Дълго е за обяснение, шефе.
— Бързаме ли за някъде?
— Всичко започна от твоите къщи, Козел — глухо каза Пора. — Габриела не понесе презрението ти!
— Глупости, Пор! Затова ли се чука с някакво футболистче?
Аса се намеси отново.
— Чука се, защото е курва. Оспорва наследството на Коста, защото е алчна. Обърна се към юристите на МВР, защото са приятели на баща й, а те наредиха пъзела, защото минаха на „сянка“ и са наемници на футболните клубове. Те знаят какво представлява Ескадрона, знаят и разбойниците, знаят кой е Козела… знаят и бандите. Защо Козела толерира Константин Дарделев? Отговорът е във въпроса. Дарделев чисти на запад от Сърбия, Ескадронът играе с Бут на изток от Капитан Андреево. Готов ли е пъзелът?
Козела кимна. Сега вече наистина всичко беше „на светло“. И за пълен идиот не би било особено трудно да намери местата на Хакел и Морис Алкалай в такава схема.
— На течение ли си, Ас?
— Аз съм висш офицер от граничната полиция, но за Коста Балканите са гробища. Връщам ти го без пукнат лев и без самоличност.
Козела изпрати с молдовския си паспорт Дарделев в Крит и с американския — на името на Джон Милетич — отлетя за Москва. Трябваше да предизвика втора среща с Алкалай, каквото и да му струваше този извънреден риск. Едно разюздано, развратно момиче беше побъркало ъндърграунда и не той, Козела, а Габриела Сиракова-Милетиева, жена на всеки, който има куража да извади хуя си от гащите, трябваше да получи последно причастие.
Идва съдбата, Габи. Чакай ме, скъпа, но преди да се срещнем, трябва да свърша още някои неотложни дела.
— Здравей, Булат — каза той, когато чу гласа на Виктор Бут.
— Къде си, приятелю? — весело звучеше гласът на терорист № 2 според списъците на ЦРУ. № 1 естествено беше Осама бин Ладен, макар че Козела не беше сигурен кой от двамата е истинският враг №1 на така наречения глобален свят.
— Летя за Москва. Ще опитам да се срещна с генерал Морис Алкалай. Говори ли ти нещо това име?
Бут се изсмя в слушалката.
— Да не би да ми предлагаш да те придружа на тази среща?
Ред беше на Козела да се развесели. Не му липсваше чувство за хумор на този руски таджик.
— Опазил ме Господ, Булат. Истинската ти присъда идва от него. Той е сабри. Знаеш ли какво означава тази титла?
— Висш евреин. Тази каста ме държи отговорен за въоръжаването на палестинската интифада.
— Не се обаждам да обсъждаме нито неговия справедлив гняв, нито твоето безукорно поведение. Дължиш ми пари, Булат.
— Разбира се, Козел. Ти поиска да задържа разкешването.
— Никакво разкешване, колега. Искам да преведеш петстотин хиляди долара в „Бритиш форийн бенк“ — Мегало Кастро. На името Константин Марин.
— Сумата е тройна, Козел.
— Остатъкът — на мое име. Знаеш къде!
— Окей. Това ли е всичко?
— Май да, Булат. Ще поддържаме връзка.
— Знаеш, че чакам нов керван, нали?
— Моите момчета ще имат грижа. Досвидание.
— Козел?
— Кажи.
— Кой е Константин Марин?
— Брат ми. В България му наточиха гилотината.
Ако основателят на еврейската държава Бен Гулион беше жив, едва ли сабри Алкалай щеше да го посрещне по-тържествено от Козела. Изненадите следваха една след друга. От кортеж и официален обяд с черен хайвер, шампанско и водка до разкошен апартамент, обитаван преди революцията от великия княз Владимир Владимирович. Последва и сиеста, преди Алкалай да обяви началото на истинския разговор.
— Как си обясняваш царското посрещане, Козел?
— Не си губя времето в догадки.
— И все пак…
— Ако се замисля сериозно, сигурно ще стигна до два банални отговора. Извинение за безсмисления терор и нови факти около смъртта на Хакел… може би и на Севгун.
Алкалай кимна.
— Точно така, Козел — после заповяда на охраната. — Въведете госта.
Едва ли нечие появяване можеше да му достави повече удоволствие, а и сигурност, отколкото усмихнатата мутра на Моимир Барич, тигъра.
Не, не е сериозна работа животът!, помисли Козела и стана да го посрещне.
Вечерята беше свършила отдавна, но нито тигърът Барич, нито той се бяха прибрали в хотелите си. Седяха на една пейка в парк „Горки“, разсъмваше се, пееха птички, подухваше лек, свеж ветрец от Москва река. Но нямаше микрофони и дотук костеливата ръка на ФСБ не стигаше. Предстоеше разговор, от който зависеше животът и на двамата. Не бързаха. Пушеха, пиеха водката, която бяха взели от бара на „Арагви“.
— Е, тигре? — Козела сложи длан на рамото му. — Отърва кожата, нали?
— Не още… имаш ли къде да ме скриеш, Козел? Кощуница се готви да ме предаде на трибунала в Хага, а руснаците му правят свирки. Ако загубят влияние в Белград, губят Балканите.
Козела очакваше този въпрос-молба, но все още беше рано за отговора.
— Знаеш ли, че убиха Хакел, Моимире?
— Да.
— Кой? Тигърът умееше да търгува отговори.
— Или Мило Джуканович чрез бивши удбаши — Хакел беше надушил, че изнася дрога от Котор до Бриндизи с личната си яхта — или… — Барич млъкна, запали цигара, отпи водка и се загледа в сивеещото небе.
— Или? — обади се Козела.
— Другата възможност е да е научил кой държи кореспонденцията между Виктор Бут и Хауки Исламболи.
— Кой?
— Ти, Козел — тихо отговори Барич.
— Как стигна до подобно подозрение?
— Анализ. Аз съм „тигър“, Козел. Ученик на Аркан. Свали ръката си от рамото му, погледна го в очите.
— Щом знаеш ти, знае и Алкалай…
Барич поклати глава.
