Константин Карапетров
Светлите блянове на гения
„Вечен слънчев свят в музиката — твоето име е Моцарт“ — пламенно възкликва Рубинщайн. В своята трагедия „Моцарт и Салиери“ Пушкин произнася оценката си за Моцартовата музика: „Каква дълбочина! Каква смелост и каква стройност!“ В дневника си необичайно впечатлителният Чайковски отбелязва с вълнение: „По мое дълбоко убеждение Моцарт е най-висшата, кулминационната точка, достигната в сферата на музиката. Никой друг не е изтръгвал от мен такива сълзи и трепете възторг от съзнанието за близостта на това, което наричаме идеал.“ Пределно взискателният Серов констатира: „В своята истинска сфера, в театралната, сценичната, оперната музика Моцарт е съвършенство.“ А романтично-елегичният Григ прибавя: „Смъртта на тридесет и пет годишния Моцарт е може би най-голямата загуба, понесена някога от музикалния свят.“ Хайдн, Гьоте, Хофман, Делакроа, Росиш, Вебер, Шопен, Сметана, Бизе виждат в Моцартовото творчество най-недостижимите върхове на тоновото изкуство.
Великите умове са единодушни: Волфганг Амадеус Моцарт е един от най-безспорните гении на човечеството. Приживе обаче с еднаква страст е признаван и отричан, уважаван и оскърбяван, ценен и преследван. Пред неговото дарование се прекланят учителят му падре Мартини, композиторът Хасе, увенчаните вече със световна слава и значително по-възрастни Жан Филип Рамо, Йозеф Хайдн, Йохан Кристиан Бах, Джовани Паизиело. При все че предпочита ученика си Салиери, Глук също се изказва ласкаво за многообещаващия млад творец. Срещу таланта му издигат своето завистливо отрицание Йохан Шобер, Николо Пичини и най-вече Антонио Салиери, не случайно наричан от Моцарт „зъл демон на моя живот“. Ала срещу Моцарт застават и по-големи хищници. Геният непрестанно е принуждаван да отстъпва пред всемогъщото невежество. Архиепископи и императори, графове и барони с авторитетността на общественото си положение безапелационно преценяват музиката му и дарбите му на творец. Титанът на тоновото изкуство с преливаща от негодувание душа е принуден да изслушва дидактичните наставления да пише по-лека, по-достъпна музика, да се стреми да подражава по дух и средства на покорилата света италианска опера, да наподобява почерка и стила на модните сред светските кръгове свои предшественици и съвременници. Самозабравили се примадони и кастрати го принуждават да преработва многократно ариите си, за да могат да блеснат в тях с певческите си възможности. Арогантни театрални директори му налагат предпочитаните от тях сюжети, изискват преработки, обвързват го с невъобразимо кратки срокове. Само истинският, несломимият гений е в състояние да премине през толкова препятствия и да съумее да запази човешкото си достойнство, естетическите си идеали, чистотата на стила си, девствеността на своите творчески пориви. Благородници му възлагат да пише танци, контраданси, менуети, маршове, по изключение някоя серенада или забавна концертна сюита. Висшите духовни лица изискват от него да създава меси, оферториуми, „те деуми“. С пренебрежение, понякога и с иронична насмешка, силните на деня отхвърлят неговите молби да му бъде възложена соната, симфония. Колко отегчителни за духовно бедните са тези дълги, сериозни, проблемни инструментални произведения! „Искам да напиша опера“ — настоява композиторът, който се чувствува по призвание преди всичко музикално-сценичен творец. „Би могло, стига да е кратка, весела, морално-поучителна и да прилича на италианска опера“ — отвръщат неговите работодатели.
Измъчван от профанирането на изкуството, преследван от бедността, Моцарт пише и денем, и нощем произведения по поръчка, за да не загуби хляба на семейството си, да не дразни и ожесточава срещу себе си аристокрацията и духовенството. Редица поръчани произведения биват заплащани снизходително само с част от обещания хонорар. Или знатният човек въобще „забравя“, че дължи сума на човека на изкуството. И все пак чрез вродения си такт Моцарт намира начин да запази поне отчасти достойнството си, да не търси унизителното сближаване с аристократите.
Има периоди, когато никой „меценат“ не възлага поръчки на твореца. И тогава той пише по вдъхновение. Така създава шестте си квартета, посветени на Хайдн, когото Моцарт нарича „мой скъп приятел“. На свой ред прославеният виенски симфоник заявява многократно пред най-различни среди, че счита Моцарт за най-великия съвременен композитор, който го превъзхожда по талант. Геният среща гений, благородството — благородство. Рядка среща в живота на Моцарт! Отново без пари и без поръчки в края на живота си Моцарт написва под напора на вдъхновението си своите три най-крупни симфонии. Болен, гладуващ, умиращ, композиторът напразно търси покровител, който да издействува изпълнението на тези негови произведения. Затваря очи, без да чуе трите си последни симфонии и недовършения си Реквием, без да узнае, че скоро светът ще се преклони пред величествените музикални образи на лебедовите му песни.
Каква непреклонна вяра в правилността на собствените творческо-естетически възгледи, какви душевни и телесни сили са били скрити в това дребно, крехко, болно тяло, в този вечно превиван и вечно възправящ се дух, за да продължава композиторът да устоява своята музика срещу всесилните, от които е зависела съдбата му! Преследван от всекидневно задушаващите го материални несгоди, от заплашващите го със затвор кредитори, от диктатурата на знатните си „покровители“, от непрестанната поредица тежки болести, сполетяващи и него, и семейството му, той е принуден да дирижира, да концертира на няколко инструмента, да преподава частни уроци (често на безнадеждно бездарни деца на аристократи) и едва привечер, вече смъртно уморен, да сяда над нотния лист и да твори с трескава бързина и спонтанност. Нерядко творецът носи партитурата си за преписване, без да има време да й хвърли дори единствен поглед за проверка, и само няколко часа по-късно завладяващите звуци вече се леят от още неизсъхналото мастило по щимовете, смайват истинските ценители със своето изящество, с безупречните си класически форми, с релефността и изразителността на тематичните си зърна.
По природа Моцарт не е борец, нито пламенен оратор. И все пак той е буден син на своето време и бива въвлечен в неговите събития. Непрестанната поредица от уязвяващи дружелюбната му натура стълкновения с властниците, интригите, с които е обкръжаван, ясната представа за пълната зависимост на художника от всесилните профани дават отражението си върху творческия му мир.
Във втората половина на осемнадесети век Австрия, непознала дотогава селските войни и Реформацията, бързо тръгва по пътя на капитализма и догонва останалите европейски държави. Това е период на решителен подем на научната и художествената мисъл. В немското и австрийското изкуство избуява с невероятна творческа активност една революционна пламенност, насочена срещу феодалната изостаналост и еснафската душевност. От Франция прелитат новите дръзки философски и политически идеи, насаждащи дух на непокорство, воюващи за хуманност, свобода, справедливост. Цял свят следи борбата на Америка за независимост. Сам страдащ от духовен и материален гнет, Моцарт не може да не се присъедини към борбата срещу потисниците. С каква дързост той пожелава да напише опера върху „Сватбата на Фигаро“ от Бомарше, когато представянето на тази комедия с дръзки социални мотиви е забранено от самия австрийски император! Сюжетът привлича композитора с идеята за превъзходството на човека от третото съсловие над аристокрацията, с изравняването на назряващите социални конфликти, които скоро ще доведат до революцията от 1789 година. В духа на същите възгледи Моцарт пише следните редове до баща си на 19 май 1781 година: „Аз съм готов да пожертвувам своето щастие, своето здраве, своя живот, но честта за мене, а също и за теб — трябва да стои по-високо от всичко… Аз не съм граф, но у мене има чест повече, отколкото у който и да е граф.“
И така, образът на „слънчевия Моцарт“, представян от буржоазното музикознание, е само един фалшив мит. Обширната кореспонденция на композитора и спомените на съвременниците му извайват пред нас един мъж колкото невзрачен със своята физика и крехко здраве, толкова мъжествено издръжлив в непрестанно натрапваните му неравни стълкновения, в непосилния творчески труд: колкото наивно чист, доверчив и човечен в отношенията си с хората, толкова задълбочен и последователен в своята етичност и естетически идеали. Той продължава до последните си дни да се бори срещу схващането на своите господари, че музиката е „забава“, „звуково лакомство“, воюва за достойнствата на изкуството, за неговата високоблагородна обществена мисия. За разлика от редица свои бележити съвременници той не позволява социалните компромиси да го обезличат като човек и творец. В решителните мигове, с риск да изгуби завинаги скромното си положение и да бъде обречен на забрава, Моцарт неотстъпно брани творческите си позиции. Когато след премиерата на неговата опера „Отвличане от сарая“ Йосиф II, един от сравнително най-просветените и културни монарси, произнася безапелационна присъда за творбата му: „Твърде оригинална, твърде хубава и твърде изразителна за нашите уши. И с твърде голямо изобилие от ноти“, композиторът смело отговаря: „Точно толкова, колкото е необходими, Ваше величество!“
