да разследваш случая. Докладвай ми за всичко, което ти съобщават твоите шпиони сред войниците на капитана.
Управителят понечи да възрази, че няма такива шпиони, но Майкъл се изсмя, а дворцовият управител се предаде и обеща да докладва.
— Дните ми са преброени — рече Майкъл на Ансет. — Пей ми за преброените дни. — И Ансет му запя шеговита песничка за един човек, който решил да живее двеста години и започнал да брои дните си обратно, според броя на годините, които му оставали. — И умрял, когато бил едва на осемдесет и три — завърши песента Ансет, а Майкъл се засмя и сложи още един пън в огъня. Само един император или селянин от закриляните от закона гори в Сибир, можеха да си позволят да горят дърва.
Един ден, докато бродеше из залите, Ансет забеляза, че в двореца се разпореждат нови хора и че сред слугите, които шетаха и се суетяха из коридорите, се долавя някакво оживление. Той отиде при дворцовия управител.
— Постарай се да не говориш много-много по този въпрос — рече управителят. — Ти във всеки случай ще дойдеш с нас.
И когато след по-малко от час конвоят се измъкна от столицата. Ансет се озова редом с Майкъл в една бронирана кола. Движението по пътищата бе спряно и след час и петнадесет минути бронираната кола спря. Ансет се измъкна през люка. Той с изненада откри, че целият конвой ги бе изоставил и че бронираната кола бе останала без охрана. Веднага заподозря предателство и погледна към Майкъл.
— Не се тревожи — успокои го Майкъл. — Ние наредихме на конвоя да продължи по пътя.
Излязоха от колата с десетина подбрани телохранители (Ансет забеляза, че не бяха от дворцовата стража) и тръгнаха през една рехава горичка, покрай някакъв поток, докато накрая се озоваха на брега на огромна река.
— Река Делауеър — прошепна дворцовият управител на Ансет, който и сам се бе вече досетил.
— Пази си тайните за себе си — обади се Майкъл с раздразнение, което означаваше, че страшно много се забавлява. Той не бе участвал във военни операции на планетата Земя цели четиридесет години, всъщност откакто бе станал император и му се налагаше вече да командва флотилии и планети вместо няколко кораба и хиляда войни. В стъпката му се долавяше бодрост, която се опълчваше срещу неговите сто двадесет и три години.
Накрая дворцовият управител се спря.
— Ето това е къщата и това е корабчето.
До дървената къща от грубо дялани греди, разположена на брега край реката и строена сякаш преди повече от сто години по времето на американското колониално възраждане, бе завързано плоскодънно корабче.
Изкачиха стъпалата и влязоха в къщата, но тя бе празна, а когато се втурнаха към корабчето, единственият човек на борда насочи лазер към собственото си лице и го превърна във въглен. Преди това обаче момчето успя да го зърне и да го разпознае.
— Това бе Хъск — рече Ансет, на когото му прилоша, докато гледаше обезобразения труп. Необяснимо защо изпита угнетяващо чувство за вина. — Хъск бе човекът, който ми носеше храната.
После Майкъл и управителят последваха Ансет, който тръгна да огледа корабчето.
— Не е съвсем същото — рече Ансет.
— Разбира се, че няма да е същото — отвърна управителят. — Боята е още прясна. А мирише и на сурово дърво. Променили са всичко. Все пак има ли нещо, което да ти е познато?
Ансет откри малко помещение, което би могло да бъде килията му, макар сега да бе боядисано в яркожълто, а новият прозорец да пропускаше щедро слънчевата светлина. Майкъл огледа рамката на прозореца.
— Нова е — установи императорът.
Стараейки се да си представи вътрешността на корабчето преди боядисването. Ансет успя да открие голямото помещение, където бе пял последната вечер от своето пленничество. Маса нямаше. Но на големина стаята бе сякаш същата и Ансет се съгласи, че корабчето наистина би могло да е мястото, където го бяха държали затворен.
Неочаквано до тях долетя детски смях и шум от минаващ електробус, който издрънча по неравния стар асфалтов път.
— Съжалявам, че ви доведох по заобиколния път — засмя се дворцовият управител. — Но това е населена зона. Исках да съм сигурен, че никой не е успял да ги предупреди.
Майкъл сви презрително устни.
— Щом е населена зона, трябваше да дойдем дотук с автобус. Много по-подозрително е да се види група въоръжени мъже, тръгнали покрай реката.
— Излиза, че не съм добър тактик — рече управителят.
— Достатъчно добър тактик си — възрази Майкъл. — А сега ще се върнем в двореца. Имаш ли на кого да се довериш да извърши ареста? Искам го цял и невредим.
Това желание на Майкъл обаче не беше изпълнено. Когато арестували началника на стражата, той започнал да вилнее и буйства. Половин час по-късно, преди да успеят да го проверят със сондите и детекторите, един от неговите войници му пъхнал тайно отрова и той отпътувал за небитието. Дворцовият управител прибързано наредил да приковат войника към една дъска с гвоздеи, докато му изтекла кръвта.
Ансет се смая, докато наблюдаваше как Майкъл беснее срещу управителя. Това очевидно бе предателство или почти предателство и Ансет бе убеден, че и управителят го знае.
— Само един глупак би убил този войник! Как са успели да внесат в двореца тази отрова, и то без да я засекат детекторите? Как е била предадена на капитана? Сега всички тези въпроси ще останат без отговор.
Според задължителния ритуал дворцовият управител си подаде оставката.
— Господарю, императоре мой, постъпих като глупак. Заслужавам смърт. Давам си оставката и ви моля да наредите да ме убият.
Следвайки ритуала, но очевидно раздразнен от това, че са му го натрапили преди да поутихне гнева му. Майкъл вдигна ръка и каза:
— Наистина си голям глупак, дявол да те вземе! — После продължи по ритуала: — Дарявам ти живота най-вече заради неоценимите ти заслуги по задържането на предателя. — Тук Майкъл килна глава настрани. — И така, управителю, кого според теб да направя следващия началник на дворцовата стража?
Ансет едва не прихна. На този въпрос бе невъзможно да се отговори. Най-безопасният отговор (а дворцовият управител обичаше безопасните неща) щеше да бъде, ако кажеше, че никога не се е замислял за това и че не би се осмелил да посъветва императора по толкова жизненоважен въпрос. Но дори и тогава на управителя щеше да му е доста напечено.
Ансет обаче се стъписа, когато чу отговора на управителя:
— Разбира се, че Рикторс Ашен, господарю.
Това, разбира се, беше наглост. Споменаването на нечие име бе чиста нелепост. В първия миг Ансет погледна към Майкъл, като си мислеше, че ще го види ядосан. Майкъл се усмихваше.
— Точно така! — съгласи се той невъзмутимо. — Избраникът е Рикторс Ашен. Предай му от мое име, че е назначен.
Дори дворцовият управител, който бе усъвършенствал изкуството да се владее до съвършенство, се показа за миг изненадан. Ансет отново едва не прихна. Той съзря победата на Майкъл — управителят вероятно бе назовал единствения от дворцовата стража, върху когото нямаше власт, допускайки, че Майкъл никога не би избрал препоръчания от него човек. Но ето, че Майкъл го беше избрал: Рикторс Ашен, победителят от битката на Мантрин — планетата, която се бе разбунтувала само преди три години. Беше известен като неподкупен и много способен човек, на когото можеше да се разчита. „Ето, че сега щеше да му се удаде възможност да докаже всичко това“, рече си мислено Ансет.
Гласът на Майкъл го изтръгна от унеса му:
— Знаещ ли какви са били последните му думи, отправени към мен?
Ансет мигновено се досети, че той говори за покойния началник на стражата.
