Орсън Скот Кард
Славеят на Майкъл
Облата ръкохватка на вратата се завъртя. Значи носеха обяда. Ансет се обърна върху твърдия нар, болеше го всяко мускулче. Както винаги се опита да подтисне парещото го под лъжичката чувство за вина.
Но не беше Хъск с подноса храна. Този път бе мъжът, когото наричаха Тартора, макар че според Ансет това не беше истинското му име. Тартора бе винаги сърдит и страхотно силен, един от малцината, които можеха да накарат Ансет да се чувства и държи като единадесетгодишно дете, каквото всъщност и беше.
— Ставай, славейче!
Ансет бавно се изправи. В килията го държаха гол и само гордостта не му позволяваше да извърне глава под грубия поглед, който шареше по тялото му. Бузите на Ансет пламнаха от срам. Той измести чувството за вина, с което се беше събудил.
— В твоя чест, песнопойче, си устройваме прощален пир, а ти ще ни почуруликаш.
Ансет поклати глава.
— Щом можеш да пееш за онзи мръсник Майкъл, ще пееш и за честните синове на свободата.
В погледа на Ансет припламнаха искри:
— Внимавай как го наричаш, варварино предател! Та той е твоят император!
Тартора пристъпи напред, като вдигна гневно ръка:
— Беше ми заповядано да не оставям следи по тялото ти, песнопойче, но ако не внимаваш как говориш с един син на свободата, мога да ти сторя болка, която не оставя белег. Така че ще ни попееш.
Уплашен от жестокостта му, така както може да се уплаши само човек, който никога не е познавал физическото наказание, Ансет кимна, но продължи да упорства:
— Може ли да си получа дрехите?
— Там, където отиваме, не е студено — отвърна Тартора.
— Никога не съм пял в такъв вид — рече Ансет смутено. — Никога не съм изпълнявал песни без дрехи.
Тартора го изгледа похотливо:
— А какво тогава можеш да правиш без дрехи? Значи „мадамата“ на Майкъл крие тайни, които ние нямаме право да зърнем.
Ансет не разбра думата, но долови похотливия поглед и с преливащо от срам сърце последва Тартора по тъмния коридор. Питаше се защо ли си правят прощален пир в негова чест. Нима щяха да го пуснат на свобода? (Дали пък някой не бе платил за него нечуван откуп?) Или пък щяха да го убият?
Подът се люлееше леко под нозете им, докато вървяха по дървения коридор. Ансет отдавна бе решил, че го държат затворен на някакъв кораб. От подобно разточителство на истински дървен материал обстановката дори и в богаташки дом би изглеждала претрупана и превзета. Тук обаче то й придаваше по- скоро бедняшки вид.
Някъде високо отгоре долетя далечен крясък на птица и онзи постоянен напевен звук, който Ансет оприличаваше на воя на вятъра сред въжетата и скърцането на котвената верига. Понякога си бе тананикал тази мелодия и често я бе хармонизирал.
В дъното на коридора Тартора отвори някаква врата и с подигравателен поклон показа, че Ансет трябва да влезе пръв. Момчето застана в рамката на вратата. Около дълга маса бяха насядали двадесетина мъже, някои от които той вече бе виждал — всички те носеха необикновените облекла на варварите от Земята. Ансет неволно си припомни дрезгавия смях на Майкъл, когато земяните идваха в императорския двор със своите претенции на наследници на велики цивилизации, които за умове, привикнали да мислят 8 галактически измерения, изглеждаха наистина дребни и незначителни. Но сега, когато стоеше и гледаше грубоватите лица, срещайки суровите им погледи, Ансет почувства, че именно той, със своята нежна кожа, типична за императорския двор, бе дребен и незначителен, просто едно голо дете, докато в грубите възлести ръце на тези мъже тук напираше силата на цели светове.
Те му отправиха същите любопитни, многозначителни и похотливи погледи като онзи, с който го бе изгледал Тартора. За да надвие чувствата си. Ансет прибра корем и изпъчи гърди така, както го бяха учили в школата за славейчета преди още да навърши три годинки. После пристъпи напред.
— Горе, на масата! — избоботи Тартора отзад и множество ръце го вдигнаха и поставиха върху дървената маса, по която бяха засъхнали разливано вино и остатъци от храна. — Отвори си човката и пей, копелдак такъв!
Мъжете опипваха с очи голото му тяло и Ансет едва не заплака. Но той бе славейче, а мнозина го имаха и за най-доброто славейче на всички времена. Нима Майкъл не го беше довел чак от другия край на галактиката в новата си столица на старата планета Земя? А запееше ли, независимо пред каква публика, той пееше добре.
И така Ансет притвори очи, изопна гръдния кош и пропусна през гърлото си един нисък тон. Пееше без думи, нежно и тихо, макар и да знаеше, че трудно щяха да чуят песента му.
— По-силно! — обади се някой, но той се направи, че не го чува.
Постепенно шегите и смехът замряха, тъй като мъжете се напрегнаха да го чуят. Мелодията лъкатушеше, минаваше леко и грациозно през все още ниските тонове, извисяваше се и се снижаваше ритмично. Ансет започна несъзнателно да прави с ръце странни жестове, които съпровождаха пеенето му. Той не бе и подозирал за въздействието на тези свои жестове, докато не прочете веднъж в някакъв вестник следното: „Да чуеш славейчето на Майкъл е божествено изживяване, но да следиш танца на ръцете му докато пее, е нирвана“. Беше наистина в реда на нещата да се пише за любимеца на Майкъл особено ако авторът живееше в столицата. Никой обаче, дори и тайно, не бе оспорил това твърдение.
И ето че Ансет запя с думи. Това бе разказ за неговото пленничество и мелодията заструи в онези нежни горни тонове, които отваряха гърлото, изопваха врата и напрягаха мускулите на бедрата. Гласът му се извиси и, докато минаваше легато през натрапчивите тонове третинки (техника, която много малко славейчета успяваха да овладеят), думите му заразказваха за непрогледни и срамни нощи в една мръсна килия, за копнежа по благия образ на татко Майкъл (не го назова по име, не и пред тези варвари!), за мъката по широките поляни, които се простираха от двореца до река Съскухана и за онези загубени за паметта дни, които завършваха с безсънни нощи в тясната килия от дялано дърво.
После запя и за вината си.
Накрая се умори и мелодията се разпиля в приглушена дорийска гама, завършваща с нехармоничен тон, който се стопи и настъпилата тишина прозвуча като част от песента.
Най-сетне Ансет отвори очи. Онези от мъжете, които не плачеха, не сваляха поглед от него. Изглежда никой не искаше да развали магията. Накрая един младеж се обади с хриплив глас от другия край на масата:
— Та това бе по-хубаво и от дует на влюбени ангели.
Забележката му бе посрещната с въздишки и сподавен одобрителен смях, а погледите, които очите на Ансет срещаха сега, не бяха вече сладострастни и похотливи, а кротки и дружелюбни. Ансет никога не бе очаквал да види подобни изражения върху тези груби лица.
— Ще пийнеш ли вино, момче? — обади се зад гърба му гласът на Тартора и Хъск наля. Ансет изпи виното на малки глътки и потопи пръст в него, за да разпръсне една капка, според изящния обичай в императорския двор.
— Благодаря! — каза той, като върна металното канче със същия елегантен жест, с който би подал бокал в двореца. После сведе глава, макар че му бе обидно да засвидетелства уважение към такива хора, и попита: — Вече мога ли да си отида?
— А нужно ли е? Не можеш ли да ни попееш още малко? — зароптаха мъжете около трапезата, сякаш бяха забравили, че той е техен пленник. Но Ансет отказа, сякаш имаше свободата да избира.
— Не мога да пея още веднъж. Никога не пея повторно.
Тогава го свалиха от масата и силните ръце на Тартора го отнесоха обратно в стаята му. След като ключалката щракна, Ансет, треперейки, си легна на нара. Беше пял за последен път пред Майкъл и песента му тогава бе весела и безгрижна. После Майкъл му бе дарил онази нежна усмивка, която озаряваше старческото лице само когато биваше насаме със своето славейче, бе докоснал пръстите на Ансет, а Ансет
