бе целунал набръчканата ръка и бе излязъл да се поразходи край реката. И именно тогава го бяха отвлекли — грубоватите ръце, които го сграбчиха изотзад, внезапното убождане на иглата и събуждането в килията, където лежеше сега и гледаше втренчено стените.
Нощем винаги се събуждаше, разтърсван от болките на някакво незнайно усилие през деня, а и разкъсван от чувство за вина. Напрягаше се да си спомни, но винаги се унасяше в сън, за да се събуди на следващата нощ, измъчван от мисълта за пропиления отминал ден. Тази вечер обаче не се опита да разгадае какво се крие зад преградите в съзнанието му. Вместо това се унесе в сън и, спомняйки си за песните, стаени в благородните сиви очи на Майкъл, си затананика мислено за могъщите ръце, които управляваха империя, обширна колкото цяла галактика, но които, въпреки това, можеха да погалят челото на едно сладкогласно дете или да заплачат от някоя тъжна песен. „А-а-а“ — пееше мислено Ансет. „А-а- а“ — плачеха тъжните ръце на Майкъл.
Ансет се пробуди върху платното на някаква улица.
— Махни се от пътя ми, заплес! — изкрещя нечий дрезгав глас зад гърба му и Ансет отскочи вляво, докато един електрофургон профуча плътно до дясното му рамо. „Наденички“ — тръбеше надписът върху отминалия фургон.
Изведнъж на Ансет му се зави свят, тъй като осъзна, че не се намира в килията на своето пленничество, че беше облечен (макар и в местен костюм на земянин, това все пак бяха дрехи!), че беше жив и свободен. Внезапната радост от тази мисъл бе изведнъж помрачена от обзелото го чувство за вина. Противоречивите вълнения от неочакваното му освобождаване се оказаха прекалено силни за него и в един миг, толкова дълъг, че забрави дори да диша, притъмнялата под нозете му земя се плъзна встрани, надигна се, удари го…
— Ей, момче, добре ли си?
— От заплесия те хвана дамлата, а?
— Запомни ли номера? Запомни ли номера на фургона?
— Четири… осем… седем… и още нещо… не видях точно.
— Идва на себе си.
Ансет отбори очи.
— Къде е дворецът? — попита тихичко той.
— Не виждаш ли, та това е Нортрет — заобясняваха наоколо.
— Колко път има до двореца? — попита Ансет, припомняйки си смътно, че Нортрет е градче на североизток от столицата.
— Дворецът ли? Кой дворец?
— Дворецът на Майкъл. Трябва да отида при Майкъл! — Ансет понечи да се изправи, но му се зави отново свят и се олюля. Нечии ръце го подкрепиха.
— Момчето е мръднало, такъв е случаят.
— Дворецът на Майкъл, виж ти.
— Само на осемнадесет километра, момче, да не се каниш да ги прелетиш?
Шегата предизвика взрив от смях, но Ансет бързо се овладя и се изправи. Каквото и упойващо средство да замъгляваше съзнанието му, неговото въздействие вече преминаваше.
— Доведете ми полицай — каза Ансет. — Майкъл незабавно ще поиска да ме види.
Някои продължиха да се смеят, а един мъж се обади:
— На всяка цена ще го известим, че си тук, още щом дойде довечера на банкет у нас.
Други обаче се вгледаха внимателно в Ансет, осъзнавайки, че той не говори с американски акцент и че въпреки облеклото си, поведението му не е на уличен хлапак.
— Кой си ти, малкият?
— Аз съм Ансет, славейчето на Майкъл.
Възцари се мълчание. Половината от насъбралата се тълпа се втурна да търсят полицай, докато другата половина се скупчиха да го разгледат, да видят колко са красиви очите му, да го докоснат със собствения си взор и да запомнят този миг, за да разказват за него на деца и внуци. Ансет, славейчето на Майкъл, по- безценно от всичките богатства на императора.
— С ей тази ръка му помогнах да се изправи, а когато залитна, пак с нея го улових.
— Не паднахте само благодарение на мен, сър — обади се един огромен, як мъжага, който се кланяше невероятно ниско.
— Мога ли да ви стисна ръката, сър?
Ансет им се усмихваше, но не със снизхождение, а с благодарност, заради уважението им към него.
— Благодаря ви. Всички ми помогнахте. Много благодаря.
Полицаят пристигна и след като се извини, че бронираният му електрокар не е от най-чистите, вдигна Ансет, постави го на седалката и го закара в щаба, където вече кацаше един минилет от двореца. От него изскокна дворцовият управител заедно с шестима слуги, които внимателно помогнаха на Ансет да се качи. Вратата се хлъзна зад гърба им и Ансет притвори очи, за да скрие сълзите, рукнали, когато земята под тях запрепуска, а дворецът се втурна да го посрещне.
Цели два дни обаче не го пуснаха при Майкъл.
„Карантина“, обясняваха му в началото, докато Ансет не им тропна с крак и кресна: „Глупости!“ и отказа да отговаря на стотиците въпроси, с които го обсипваха от зори до късна нощ. Тогава при него дойде дворцовият управител.
— Вярно ли е, че не желаеш да отговаряш на въпросите, моето момче? — попита управителят с онова престорено добродушие, което Ансет отдавна се бе научил да разпознава — една маска за прикритие на гняв или страх.
— Не съм твое момче — отвърна Ансет, решен да предизвика управителя и да се възползва от гнева му. С подобна техника бе постигал понякога успех в миналото. — Принадлежа единствено на Майкъл, а той иска да ме види. Защо ме държат като затворник?
— Каран…
— Управителю, аз съм по-здрав от всякога, а и въпросите, които ми задават, нямат нищо общо със здравето ми.
— Разбирам — рече дворцовият управител, като заразмахва нетърпеливо и нервно ръце. Веднъж Ансет бе пял на Майкъл за ръцете на управителя и думите на тази песен бяха развеселили много императора. — Ще ти обясня. Но не се сърди на мен, защото Майкъл така разпореди.
— Да не ме допускат при него?
— Докато не отговориш на Въпросите! Ти си достатъчно отдавна В двореца, славейче, а си и достатъчно умен, за да знаеш, че на този свят Майкъл има и врагове.
— Знам това. Ти също ли си един от тях? — Ансет определено го предизвикваше, използвайки гласа си като камшик, за да разгневи управителя, да го накара да побеснее и да загуби контрол върху себе си.
— Дръж си езика, момче! — озъби се дворцовият управител. Ансет вътрешно се усмихна. Победа! — Ти също си достатъчно умен, за да разбереш, че преди пет месеца не те отвлякоха приятели на императора. Трябва да узнаем абсолютно всичко за твоето пленничество.
— Разказах ви всичко стотици пъти.
— Но още не си ни разказал как си прекарал дните си.
Ансет отново се развълнува.
— Защото не си спомням.
— И по тази причина не можеш да видиш Майкъл! — отсече дворцовият управител. — Да не мислиш, че не знаем какво се е случило? Използвахме и сонди, и детектори, но колкото и умело да те разпитвахме, не можахме да преодолеем преградите. Или човекът, който е работил върху съзнанието ти, е поставил блоковете много майсторски, или пък ти самият не ни допускаш да стигнем до тях — и в двата случая обаче ние не можем да проникнем в паметта ти.
— Нищо не мога да направя — рече Ансет, като едва сега проумя каква цел преследваха въпросите. — Как изобщо допускаш, че мога да поискам да сторя нещо зло на татко Майкъл?
Дворцовият управител се усмихна с онази любезно-блажена усмивка, която пазеше за миговете си на триумф.
