само ни прекъсваше.
— Ей, момчето ми, удари едно, намокри си гърлото — подкачаше ме тате.
— Затвори си глупавата човка! — сопна му се татковият татко. — Стига с твойте глупости, я се откачи. Сонк…
— Да, татков тате.
— Трябва да измъдрим план за действие.
— А бе ти защо все пак не му метнеш едно? — упорстваше тате.
— Стига де! — не издържах. — Уважавай по-старите, баща ти е. Пък и как да му метна, като сме в различни килии.
— Много просто! Ще свържа вените ни, по които тече една и съща кръв, в затворена верига. По нея мога да прехвърлям произведения в мен спирт към теб. На това учените му викат „телепатична трансфузия“. Скивай само к’во става!
Пред погледа ми се появи изпратената от тате схема. Наистина се оказа просто. Е, за Хогбенови, разбира се. Но аз още повече се ядосах.
— Татенце, защо искаш твоят любящ син да изгуби и последната си капка доверие към теб. Не го принуждавай да те нарече „дърт тъпак“. Не ме будалкай с тези купешки лафове! Та нали много добре знам, че никога не си хващал книга в ръце. Просто четеш чуждите мисли, и то отгоре-отгоре.
— Пийни де, пийни! — настояваше тате.
— Кражба на мъдрости направо от чуждите глави! — хихикаше татковият татко. — И аз съм го правил. Но пък и мога да избачкам в себе си такъв мигреновъзбудител, който ще те побърка, ако ти го пробутам, бъчво такава! Сонк, този непрокопсаник повече няма да ни прекъсва.
— Слушам те. Как е при вас?
— Наредихме се отлично.
— А бебока?
— И той. Но ти, Сонк, ще трябва да се поразмърдаш. Оказа се, че всичките ни бели идват от огнището. Или както сега му казват — ядрения реактор.
— Досетих се.
— Кой можеше да предположи, че ще ни разбрицат огнището! Такива оджаци ние правим от времето на дядо ми, аз се научих от него. Та нали от тези ядрени огнища се появихме и ние, Хогбеновите! Защото в тях… Как сега му казваха? Тук, в Пайпървил, има доста учени глави. Ще трябва да се поразровя в тях…
— Хората се научили да цепят атома — продължи след време татковият татко, — когато моите деди били още млади. Появила се радиация, подействала на гените и в резултат на някакви си „доминантни мутации“ се пръкнало нашето семейство. Всички Хогбенови сме мутанти.
— Май още Роджър Бейкън бе споменавал за нас, нали?
— Ъхъ. Но той беше наш човек и не разправяше за тия работи наляво и надясно. Ако тогава бяха разбрали за способностите ни, щяха да ни хвърлят на кладата. Всички! Времето беше такова. То и сега не е много безопасно да им се мяркаме пред очите… С годините, разбира се, все нещо ще трябва да предприемем.
— Знам — прекъснах го аз. Наистина знаех — ние, Хогбенови, нямаме тайни един от друг.
— Сега обаче се появи истински проблем. Хората отново се научиха да цепят атома и се досетиха за нашето огнище в бараката. За да ни оставят на мира, трябва да го разрушим. Но бебето и аз не можем без енергия. Ще трябва да получаваме електричество не от ядрено огнище, а по някакъв друг начин. С това ще се заемеш ти.
Скоро се захванах за работа. Притежавам една способност, която ми позволява да виждам същността на нещата. Извъртях си очите, както аз си знам, и погледнах към решетката на прозореца. Какво да видя? Ами че тя се състояла от малки смешни топчици, които се тресяха, удряха се едно в друго по най-тъпанарски начин и изобщо се суетят като вярващи, тръгнали за неделна молитва. Някои наричаха малките смешни топчици — атоми. Приспах за всеки случай господин Амбрустър и взех да преподреждам атомите. Строях с тях нужните ми комбинации, като да бяха тухли. Е, в началото се пообърках и превърнах желязната решетка в златна. Но мигом се поправих и тя се разтвори във въздуха. Измъкнах се и пак върнах атомите по старите им места — на прозореца отново се появи решетка.
Килията ми се намираше на седмия етаж в сграда, половината от която беше кметството, а другата половина — пандизът. Вече се бе стъмнило, затова излетях, без да ме видят. Една нахална сова се лепна за мен, но я свалих с плюнка.
Нашето огнище се пазеше от ченгета. Имаха фенери и нямаше как да се стигне до него. Затова застинах във въздуха и свърших цялата работа от разстояние. В началото изпарих черните работи — „графитите“, както им викаше господин Амбрустър. После се захванах за дървата, които пък той наричаше „уран-235“. Превърнах кютюците в олово, а него — на прах, който вятърът издуха.
Като свърших с огнището, отлетях към извора на реката. Водата едва струеше, а татковият татко казваше, че ни трябва пълноводно русло. Точно в този момент той ми съобщи, че бебето хленчи. Не биваше да развалям оджака, докато не бях намерил надежден източник на енергия. Оставаше само едно решение — дъжд.
Преди това обаче се върнах във воденицата, където монтирах сътворен набърже от мен електрогенератор. После се вдигнах към облаците и охладих един от тях. Взе да святка и рукна такъв дъжд… Да, ама ручейчето пак си остана сухо. След продължителни търсения открих отвор, в който водата се губеше под земята. Така си обясних, защо от тая река и птичка не можеше да се напие! Набързо запуших дупката, като за всеки случай изкарах на повърхността няколко подземни рекички, които сам открих. Накрая се върнах при воденицата.
Дъждът се сипеше като из ведро, затова си помислих, че ченгетата се бяха изпокрили нейде на сушина. Но татковият татко рече, че когато бебето се размъркало, те запушили ушите си с ръце хукнали ужасени. Където им видят очите. Каза ми също да огледам мелничарското колело. Трябваше мъничко да се пипне, пък и дървото за тези няколко века се беше изкорубило. Ама каква хитра работа е това търкало! Тече си водата, а то се върти ли върти, без да му пука от нищо. Можели са да строят някога!
След като се убедих, че бебето и татковият татко са се сгушили уютно като пиленца в гнездо, полетях към Пайпървил. Този път пък ми се лепна гълъб. Трябваше и него да заплюя. По всички етажи на пандиза- кметство търчаха чиновници с объркани мутри. Мама ми обясни ситуацията. Тя, тате и Лемнуел станали невидими и се сбрали на съвещание в една голяма килия. Останалите просто ги търсеха. Забравих да кажа, че аз също се направих на невидим и надникнах в моята килия. Господин Амбрустър все още не се беше събудил.
— Дядо ти ни обади, че всичко е наред — рече мама. — Струва ми се, че вече можем да си тръгнем за вкъщи. Дъждът силен ли е?
— Направо порой. Направих всичко така, както ми нареди татковият татко…
Не успях да завърша, защото точно тогава в края на коридора се чуха възгласи на изумление. След това към решетката на нашата килия тичешком се приближи едно задъхано и тлъсто миещо се мече, носещо наръч съчки в предните си лапички. Върху задните то клекна и започна да кладе огън. Очичките на зверчето блестяха от изненада. Нашичкият го бе хипнотизирал, без изобщо да се събуди. Край решетката се насъбра любопитна тълпа. Хората, разбира се, гледаха не нас, ние си оставахме невидими, а мечока. Дори и аз надникнах с интерес — исках да видя дали Великолепния кара зверчетата сами да си свалят кожите. Но тъкмо когато хайванчето се приготвяше да се самосготви, едно от ченгетата го сграбчи за врата, мушна го в торба и го замъкна нанякъде.
Вече беше съмнало. Отнякъде се чуха викове, а след това сред тях се извиси глас, който ми се стори познат.
— Мамо — казах, — трябва да видя какво правят с бедничкия господин Амбрустър.
— Стой тук, време е вече да измъкнем бебето и дядо ти от пещерата. Казваш, воденичният камък се върти, а?
— И още как! Имаме достатъчно електричество.
Мама сръчка татко и му нареди:
— Хайде, по-бързо!
— А не е ли по-добре първо да му цапнем по едно? — заинати се тате, но мама го вдигна и му каза, че
