трябва да си тръгваме.
Трябваше да унищожа и тази решетка. Дъждът не спираше, но мама каза, че не сме от захар, няма да се стопим. Те с тате подхванаха хъркащия Лемнуел от двете страни и полетяха.
— Тръгвай с нас! — кресна мама. — Иначе ще те напляскам!
— Ей сегичка! — отвърнах, но останах.
Оказа се, че отново бяха замъкнали господин Амбрустър в залата за разпити. До прозореца стърчеше господин Генди, който пронизваше бедничкия човечец със змийските си очички. Други двама бяха навили ръкава на господин Амбрустър и се мъчеха да боднат ръката му с някаква игла, която се надебеляваше в някаква стъклена джаджа. Гадни типове! Измъкнах се от състоянието на невидимост и им креснах:
— Не пипайте човека!
В отговор — друг вик:
— Хогбеновото копеле, дръжте го!
Позволих им да ме хванат. Натикаха ме в креслото и взеха да ми навиват ръкава.
— Няма какво да си играем с тях. Вкарайте им по малко от серума на честността — хищно се усмихна в лицето ми господин Генди, като допълни: — И майчиното си мляко ще изпееш!
Господин Амбрустър вече го бяха натъпкали с нещото, но той продължаваше да настоява на своето:
— Не знам къде се дяна това момче. Вече ви казах. Беше там, а после го нямаше…
Цапардосаха го по главата да млъкне, а господин Генди лепна носа си о моя и просъска:
— Ей сегичка ще разберем откъде имате ядрен реактор. Едно боцване и ще си развържеш човката. Разбра ли?
В същия миг усетих нещо като ужилване. Онези двамата вкараха иглата на стъклената джаджа в ръката ми и впръснаха серума. Но аз продължих да повтарям, че нищо не знам. Генди нареди да ми инжектират още, но нямаше никаква полза от това.
Неочаквано някой се втурна в стаята и закрещя:
— Бентът е рухнал! Водата е заляла половината от фермите!
Господин Генди подскочи като ужилен.
— Лъжете! Не може да бъде! В река Голяма Мечка не е имало вода от сто години!
Скоро всички се разпръснаха на групички, заговори се за някакви образци и за сбор пред парадния вход.
— Успокойте се, господин Генди — посъветва го някой. — Само се пенят…
— Ще поговоря с тях и ще оправя нещата. Още нищо не е сигурно, а изборите са след седмица.
И господин Генди хукна, останалите — след него. Тогава започнах да се чеша, адски ме сърбеше. О, господин Генди, започвам да се ядосвам!
— Дай да изчезваме — предложи Амбрустър. — Друг такъв случай няма да ни падне.
Изскочихме през задния вход, заобиколихме сградата и отпред налетяхме на огромна тълпа. Най-горе на стълбището стърчеше Генди, а към него пристъпваше широкоплещест момък, понесъл в ръце огромно каменно парче.
— Аз не знам бент, който да няма граница на издръжливост — обяви господин Генди.
Момъкът вдигна камъка над главата си и кресна:
— А какво е кофти бетон знаеш ли? Че това е само пясък! Един галон вода може да събори такъв бент.
— Не е честно! — тръсна глава господин Генди. — Възмутен съм повече от вас и ви уверявам, че от страна на властите договорът е изпълнен безупречно. Но ако компания „Аякс“ е вложила некачествени материали, ще й видим сметката.
А мен адски ме сърбеше, направо не можеше да се търпи. Трябваше нещо да предприема. През това време здравенякът направи крачка напред, мушна пръст в ребрата на Генди и попита:
— Знаеш ли какво се говори? Че ти си собственикът на „Аякс“. Вярно ли е?
Господин Генди зяпна, поклати глава и неочаквано отсече:
— Да, „Аякс“ ми принадлежи.
Господи, как зарева тълпата! А момъкът направо се задъхваше от възмущение.
— И го признаваш открито?! Значи си знаел от какви лайна е направен бентът! Кажи колко прилапа.
— Единайсет хиляди — призна господин Генди. — Останалото отиде за шерифа, за членовете на градския съвет, за…
Но разбеснялата се тълпа хукна нагоре и не чухме повече нито дума от кмета.
— Виж ти! За пръв път в живота си виждам такова чудо — рече господин Амбрустър. — Какво ли го чака, а? Да върви по дяволите! Затова пък сега ще изхвърлят всички мошеници и най-после в Пайпървил ще си поживеем царски. Освен ако не тръгна на юг. Зимата винаги гледам да съм по-близо до слънцето… Не, днес наистина е ден на чудесата. Оказа се, кой знае как, че в джоба ми са се пръкнали няколко монети. Да пийнем по този случай.
— Благодаря, но мама сигурно се притеснява — отвърнах. — Как мислите, господин Амбрустър, ще бъде ли вече спокойно в Пайпървил?
— Имах си хас… Е, няма да стане веднага. Я виж, стария Генди го мъкнат към пандиза. Попадна си на мястото… Не, това трябва да се отпразнува, Сонк! Къде изчезна бе, момче?
А аз вече бях станал невидим. И летях към къщи, за да опъна жиците. Нали вече бяхме осигурени с енергия.
Оттогава заживяхме спокоен живот. На нас, Хогбените, спокойният живот и безопасността са най-скъпи. След време татковият татко разправяше, че сме организирали прекрасно наводнение, макар и не такова, за каквото му е разказвал неговият татков татко. В Атлантида по времето на прататковия прататко също правели атомни огнища. Но атлантите се оказали абсолютни хапльовци — набухали в пещите цели планини с уран! Накрая всичко хвръкнало във въздуха и работата свършила с всемирен потоп. Атлантида потънала и днес никой дори не си спомня за нея. А прататковият прататко едва се измъкнал…
Господин Генди влезе в затвора, ала никой така и не разбра как той най-неочаквано стана толкова откровен пред хората. Казваха, че сигурно е нещо мръднал. Истината обаче е съвсем друга. Помните ли дяволската шашма на тате — телепатичната трансфузия на алкохол от неговата кръв в моята? Та тъй. Когато започна да ме сърби от тоя пусти серум на правдивостта, аз взех, че направих същия номер с господин Генди. Включих го във веригата — той започна да си изплюва камъчетата, а моят сърбеж веднага изчезна. Такива идиоти само с магия можеш накара да говорят истината…
Информация за текста
© 1948 Хенри Катнър
© Людмила Георгиева, превод от английски
Henry Kuttner
Pile of Trouble, 1948
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1046]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47
