макар че продължаваха да стоят и гледат, той не се показа отново на палубата. Матросите прибраха въжетата, спуснаха платната от мачтите и попътният вятър ги изду.
С развиделяването мъглата започна да се вдига. Сега Муун виждаше канала, който водеше в открито море. Тя наблюдаваше как търговският катамаран става все по-малък, чу как заработиха неговите двигатели веднага щом напусна доковете на Летните хора. Най-после той достигна изхода на канала и се сля със стената от мъгла, изчезна изведнъж като призрак. Муун потърка очи, а после и лицето си и видя, че ръцете й са мокри от сълзи. Подобно на сомнамбул тя се обърна и погледна баба си, която стоеше до нея, дребна и прегърбена от тъга. Тя отмести поглед и видя рибарски мрежи и лебедки10 по продължение на дока; видя стария, порутен от морето склад в началото на стръмната селска уличка. Някъде по-нататък беше тяхната къщичка… а малката им лодка лежеше на морския бряг и очакваше да я отведе от всичко онова, което й бе останало на този свят.
— Бабо!
Бабата я потупа по рамото. Видя как хлътналите й сиви очи се изпълниха с надежда и увереност.
— Е, дете мое, замина. Сега не ни остава нищо друго, освен да се молим отново да се върне. Сега богинята очаква и теб. Колкото по-рано отидеш, толкова по-рано ще се върнеш при мен!
Тя хвана Муун за ръка и двете тръгнаха покрай кея.
Поне този лишен от майка смахнат старец няма да бъде наоколо, за да те изпрати. Муун вдигна глава и видя с чувство на известно облекчение, че Дафт Нейми беше заминал по своя път. Баба й направи свещен знак. Бедния.
Муун стисна устни и усети как силата й се връща. Спаркс бе отишъл в Карбънкъл, за да я ядоса… да бъде проклета, ако замине след него със следващия прилив. Тя имаше своя собствена съдба, свое предопределение, в очакване на което бе прекарала половината си живот. Красотата на това призвание изпълни цялото й същество. Тя започна да крачи по-бързо и да подтиква баба си напред.
4
Спаркс стоеше на палубата, притиснат към мачтата от силния леден вятър и слушаше как двигателите се напъват срещу бурното море. Втренчил поглед напред, той виждаше Карбънкъл на края на морето, сякаш сънуваше някакъв невероятен сън. Бяха пътували все на север покрай безкрайните граници на този остров, през осеяното с бяла пяна море и най-после се приближаваха. Беше наблюдавал как градът нараства от размери не по-големи от нокътя на малкия му пръст до размери, които умът му не можеше да побере. Сега той приличаше на огромно петно, разпростряло се върху небето, което изпълваше цялото му съзнание, докато в него не остана място за нищо друго.
— Хей, ти там, Летни човече. — Гласът на търговеца го изтръгна от унеса. Една ръка в дебела ръкавица го докосна леко по рамото. — По дяволите, ако имам нужда от друга мачта. Ако няма нищо полезно, което да вършиш на палубата, прибирай се вътре, преди да си се вкочанил. — Спаркс чу силния смях на моряк. Обърна глава и видя ведрото усмихнато лице на търговеца, което му отне красотата на света.
Той чу пукането на вкочанените си ръкавици, когато пусна мачтата.
— Извинявай. — Дъхът от устата му се превърна в бял облак, който почти го заслепи. От топлите дебели дрехи едва можеше да си свива ръцете и въпреки това северният вятър го пронизваше до кости. Карбънкъл беше защитен от пълно замръзване само благодарение на топлото морско течение по западната му брегова линия. Лицето му бе станало безчувствено. Не можеше да каже дали все още можеше да се усмихне. „О, богиньо, та той представлява едно цяло! Кой би могъл да си представи такова нещо!“
— Момче, твоята богиня няма нищо общо с това. Тя няма нищо общо и с хората, които живеят там, и никога не е имала. Винаги помни това, докато си тук. — Търговецът поклати глава, като гледаше града, стиснал напуканите си от вятъра устни. — Не… никой всъщност не знае как е възникнал Карбънкъл. Нито пък защо. Мисля, че дори и чуждоземните не знаят — нито пък че ще ни кажат, дори и да знаеха.
— Защо няма да ни кажат? — Спаркс погледна наоколо.
Търговецът вдигна рамене.
— А защо трябва да ни казват тайните си? Те идват тук, за да продават своите машини срещу онова, което имаме. Ние обаче не бихме ги купували, ако знаехме как сами да си ги правим.
— Предполагам, че си прав. — Спаркс вдигна рамене и сви ръцете си в юмруци вътре, в дебелите си ръкавици с един пръст. За търговеца и екипажа на кораба, които бяха Зимни хора, пътуващи от остров на остров, всичко беше само търговия. Той много бързо разбра това. Единственото нещо, което го впечатли — досега, по време на това безкрайно пътуване, беше фактът, че те общуваха еднакво лесно както с Летни хора, така и със Зимни хора, сякаш различията между тях нямаха никакво значение. — Къде са звездните кораби?
— Какво? — Търговецът се затресе в неудържим смях. — Да не би… да не би да си очаквал да видиш цялото небе осеяно с тях? Да не би да си очаквал по един кораб за всяка звезда? И това след всичките технически истории, които изчопли от мен през годините, откакто се познаваме. Вие, Летните хора, наистина имате на раменете си тикви, вместо глави, както смятат всички!
— Не! — Спаркс се намръщи, засегнат от това унижение. — Аз само… аз само исках да разбера къде се намира звездното летище, това е всичко.
— Сигурно това си искал — изхриптя търговецът. — То е навътре и за нас е забранена територия. — Изведнъж той прие сериозен вид. — Сигурен ли си, че знаеш какво вършиш, Спаркс, като отиваш в Карбънкъл? Сигурен ли си, че разбираш къде ще попаднеш?
Спаркс се смути и отмести поглед навън, към водната повърхност. Лицето на Муун при раздялата изплува някъде в далечината. Той дочу нейния глас в крясъка на морските птици.
— Зная къде отивам.
Търговецът вдигна безучастно рамене и се отдалечи.
Корабът се приближаваше до плаващия кей. Спаркс, застанал изправен на палубата, приличаше на кънкьор, носещ се по спокойната, тъмна вода. Корабът приличаше на джудже сред съседните по-високи, по-дълги и по големи кораби, които също се губеха сред простора на този огромен кей, разпрострял се като плуващ килим. Но всичко това изглеждаше незначително пред самия Карбънкъл, издигащ се като огромен звяр. Пилони с ширината на къща се издигаха от морето като причудлива гора, закътала в себе си търбуха на града, украсен с гирлянди от вериги, скрипци и други непонятни принадлежности. Миризмата на море се смесваше с други, по-странни и по-малко приятни миризми. Долната, подземна страна на града излъчваше нещо, което не можеше да се оприличи на нищо познато. Широк път водеше от плаващите докове на изкуственото пристанище към търбуха на града, който изведнъж му заприлича на зейнала паст на огромен звяр, канещ се да утоли ненаситния си глад.
— Гледай да си в по-долните нива, момче. — Търговецът трябваше да крещи, за да бъде чут сред стотиците други, крещящи също толкова силно, сред тракането, пъшкането и тътрузеното, които резонираха в странния подземен свят, затворен между сушата и морето. — Потърси къщата на Гадерфи на улица „Периуинкъл“. Тя ще ти даде стая под наем.
Спаркс кимна разсеяно и махна с ръка.
— Благодаря. — Той метна торбата с нещата си през рамо и потрепери от студения повей, дошъл откъм морето.
— Ще бъдем отново тук след четири дни. Ако промениш намерението си, ще можем да те вземем!
Спаркс поклати глава. Той се обърна и тръгна напред, а след малко започна да се изкачва. Търговецът го следваше с поглед, докато градът не го погълна.
— Хей, ти, пази се! Кьорав ли си!
Спаркс се хвърли настрани, когато видя фургона пред себе си, който в следващия миг щеше да го прегази, после се понадигна и погледна пътя. Високо горе, в малко прозорче, той видя лице, твърде малко, за да принадлежи на силния предупредителен глас, с очи, които дори не се обърнаха, за да видят дали бе успял да се отмести. Изправи се, като си мислеше:
