неговия възход към престола. Затова усмихвайки се, той не се изненада, от отказа му. Но когато отец Данил съвсем неочаквано и сред зима пристигна с калната си колесница, полужив от треската на простудата, Ивайло неспокойно долови причината за това посещение, равно на подвиг за немощните сили на стареца. Той го прихвана под мишниците леко, внимателно, за да не падне от изтощение и слабост върху мраморните стъпала и подове на палата, въведе го гостоприемно вътре и го покани да седне със същото чувство на уважение, като че ли канеше не друг, а живата памет на баща си Вукол. Ала старецът, подпрял се немощно върху своя дрянов кривак, поклати отрицателно глава. Той огледа с блуждаещ поглед и видимо отвращение тежкото великолепие на обстановката, в която беше попаднал, и прошепна тихо, задушено:
— Не, сполай ти… След малко си отивам… Дойдох само да те видя… Ех, добре си се наредил тука, синко, виждам! Ами царицата къде е?
— Ще дойде, отче, седни!
Но отец Данил сякаш не го чу и продължи унесено да бъбре като в сън, подхвърляйки крадливи старчески погледи около себе си:
— Така значи, вярно е всичко… Ех, нека ти е честито! А там, в Подгорието, ако питаш за нас, ние сме си все така както ни остави… Само майка ти, сигурно знаеш вече, се помина. Бог да я прости… Домъчняло й беше на нея, че не я покани на сватбата си, но нищо… Предумах я да не тъжи. Царските работи, думах й, не са за нас, бедните и прости люде!… Царят обърна глава и стисна очи.
— Знам — отвърна бавно той. — Когато аз се венчавах, не само майка ми, но и цялото Подгорие беше тука. Аз го виждам и чувствувам край себе си. А ако бях ви калесвал под ред, нямаше черква, която да ни събере всичките… Не се сърди, отче на Короната, която ти ненавиждаш със същото старо чувство, аз я взех в ръцете си не за нейния блясък, а за нейната власт над нашата земя… Защо трябваше да я оставим да се гаврят с нея враговете?
— Добре, добре! — поклати тъжно глава старецът. — Говориш другояче вече съвсем, по царски познава се… Не ти прилича още но ще свикнеш, хм! Но ти говориш за неща, за които нямаш право. Над людете и земята има само една власт — божията! Досега ти беше неин войник, но щом хвърли старите си дрехи и стигна до тука, ти си забравил най-важното… Защо оспорваш правото на оня, кой го те водеше досега? По- силен ли си вече от него? Грешиш, Бърдоква. Ти служиш вече не на народа си, а на дявола… Защо се изцапа с това венчило с гъркинята?
Ивайло трепна:
— Аз не съм богоугодник, отче… Целият съм окъпан в човешка кръв, макар и вражеска…
— Знам, че не си богоугодник. И отшелникът е нищо. Цял живот той мисли за спасението на душата си, както пък ти си тръгнал да я продадеш на дявола… Христос прогони с камшика си търговците от храма, не за да стане сам той търговец след тях, както ти стана цар… Помисли! Ако Търново изгори през тази нощ, никога димът му няма да стигне по-далеч от, тия хълмове, камо ли до Подгорието. Също и с нас. Две лета ние живяхме без този град, свободни и честити След толкова беди, защо ни е сега и той с неговата отрова и съблазни? Тази столица е чужда, не е наша… Бягай оттук, както някога избяга от яростта на Лацислава! Ела си пак при нас или иди срещу безбожните татари, ако има нужда, но бързай! Ти си подал вече на дявола едната си ръка, пази се да не сграбчи и цялата ти душа… Ето, затова дойдох чак тука, синко, за да ти кажа, че не ти прилича да си цар… Пази се!
Отец Данил се обърна бавно с олюляване и тръгна към изхода. Стъпил на прага на стаята, той се обърна още веднъж оттам:
— Прощавай, ако съм те оскърбил. Не можех да постъпя другояче. Искам да умра спокоен!…
Кой можеше да го спре? Никой. И си замина през същата вечер, по тъмно, с вуколовската кола.
Ивайло разбра в що се състоеше огорчението на сърдития старец. Тежко. И той с чистата си и дълбока мъдрост, както всички останали, не виждаше през, голямата си бащинска обич към своя Бърдоква нищо друго, освен подгорския водач и пленник, който имаше само едно право — дати води, да се бие и умре за тях. Всецяло, с всичките си сили, нерви и чувства, той принадлежеше само на суровата битка, на освобождението. От него тя не искаше само отделна жертва а всичко без остатък. Е добре, нека да бъде и така! Окован с тави ревност и почувствувал я с всичката й дълбина от деня на срещата му с отец Данил, той започна да влиза в съпружеската стая на палата с гнетящото чувство на човек, който отваря вратата на самия грях.
— Ристак, Ристак, знам всичко! — притворил очи беше промълвил унесено Ивайло подир него, след като беше чул за сръднята на дружините.
А над Търново се сипеше пак мекият сняг. Отдавна в дрезгавата вечер градските клепала и камбани бяха изпратили молитвено зимния ден. В тишината на бледата нощ блещукаха, като отмалели звезди кандилата, борините и свещниците, на заспиващия град. Тишина е. Ще погълне всепобеждаващият сън всички люде от сламените хижи на низината до върха на загадъчния Царевец, а Янтра, дълбока, студена и мътна, ще пее и тази нощ край тях своята люлчена песен. Ще заспят всички, ще затвори злоезичната си уста най-после и търновската клюка и в безмълвната гонитба на нежните снежинки ще останат да бдят само подвижните силуети на стражите от крепостните стени й Царевец… Бърдоква не спеше. Излегнат върху шумящата коприна на възглавниците и сложил глава върху широката длан на свитата си ръка, той чакаше напразно съня, който не идваше. В Мариината стая беше топло, светло и тихо. В широката камина светлееше и леко пукаше дъбовата жар на огъня. Двадесетина догарящи свещи люшкаха красиво своите пламъчета, накацали върху среброто и пъстроцветните стъклени висулки на великолепния полилей, увиснал тежко от потона и поглъщащ в обилната си светлина бледото езиче на кандилото в иконостаса от слонова кост. Прозрачните дипли на завесите над съпружеското легло бяха отдръпнати нашироко. Полуразгърдена, уморена и отхвърлила леката атлазена покривка от себе си, Мария спеше. Почувствувал трепета на топлотата от досега с нейното-полуголо тяло, още веднъж, преди да затвори очи, Ивайло наведе продължително погледа си над нея… Никога той не я виждаше по-хубава и прекрасна, отколкото в тия мигове на любовна отмора и сън, през които тя сякаш се връщаше далеч в невинния образ на своето непорочно моминство, без лъжата на примамващите устни и коварния блясък на очите. В такива мигове, може би само през нощите, току-що отпаднала от могъщата му прегръдка и отпуснала тъмната завеса на клепките си, тя беше само негова. Колко много я заобича и все не й вярваше още той. Като тъмна сянка в тази любов, дори й в най-горещите пориви на страстта, между тях винаги оставаше да зее бездната на едно минало, през която те жадно протягаха ръце един към друг, без да могат да се стигнат никога… Тържественият акт на бракосъчетанието, подписан от петнадесет епископи и един патриарх, беше само игра на един случаен и неверен слънчев лъч, открил бездънната пропаст, над която се люшкаше безсилието на техните взаимни чувства: Те се обичаха, без да си принадлежат един на друг. Останала самичка, като корабокрушенка сред едно враждебно море, Мария беше потърсила с последните си сили спасителния бряг там, където се издигаше стръмна и недостъпна скала: за първи път може би тя обичаше. Могъщата й страст й подсказваше, че не бе сбъркала, като се хвърли в още по-могъщите прегръдки на един горд планинец, в когото беше влюбена и самата съдба. Но мълчаливата борба за спечелването на този исполин беше по- тежка от всяка друга и краят й не се виждаше. Всяка жертва за него й се струваше малка. Забравила всичко, тя пожертвува и своя къдрокос син, за бъдещето на когото бе преминала целия пъкъл на грехопадението. По нейно желание малкият княз беше изпратен във Византия, за да не смущава недоверчивия поглед на Ивайло. Този поглед тя искаше да запази само за себе си за една нова своя участ, по-щастлива, радостна и спокойна при новия цар. Колко хубав, силен, мъжествен и царствен беше той, без да носеше в жилите си царско потекло и кръв. Как трепереше само в краката му цялата пошлост, стоглавага хидра на грабежа, лъжата и козните на сановнишката и болярска паплач от миналото, която без малко щеше да я удуши… Само един поглед и един ивайлов меч, и всички наведоха като престъпници глава. — Ето цар, какъвто не е виждала дори и Византия!
Но Ивайло сякаш почиваше само при нея. Тя чувствуваше това. Като буря той щеше да отмине и оттук, за да остави и нея като преломена бреза. Зад своята последна любов към него тя не виждаше нищо друго вече, освен калугерската броеница или тъжното завръщане във византийската й родина. Страшно. Колко е къс и жесток животът понякога!
— Прегръщай! — задъхано шепнеше тя всяка нощ, като вдигаше ненаситно непресъхващата чаша на най-бурната си страст. — За тебе аз всякога ще остана чужденка, ти ме мразиш, знам, но нищо от това, щом ми харесваш… Не бой се, няма да те излъжа, овчарю! Аз ще си отида от тук сама и щастлива, може би само със спомена за тебе. Покрай тебе обикнах и твоята земя… Недей ме пъди още! Прегръщай! Искаш ли да
