Крум Велков
Водител
ВЪСТАНИЕТО НА ИВАЙЛО В СВЕТЛИНАТА НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ
Историята на българския народ през средновековната епоха е изпълнена с множество събития, които привличат не само погледа на научния изследовател, но и на писателя в желанието му да навлезе в далечното минало, да подири корените на извървяния хилядолетен път на отечеството, познало години на успехи и слава и дни на горест и отчаяние. Между събитията, разказани на страниците на древните летописи, особено ни вълнува със своята драматичност голямото народно движение през 1277 година под водителството на Ивайло.
Тази тема е била досега предмет на немалък брой романи, драми, повести и разкази на редица изтъкнати представители на българската белетристика. Между тях се нарежда и историческият роман на Крум Велков „Водител“.
Събитията, свързани с въстанието на Ивайло, ни връщат към втората половина на XIII век, т.е. към времето, когато възстановената преди близо цяло столетие българска държава преживява политически и военен упадък и се раздира от остри вътрешни противоречия. Силно развилият се феодален строй, характерен за този период от историята на българското Средновековие, изправял в непримирим конфликт болярската аристокрация и зависимото селячество — две основни класи в българското общество. Тежък труд по полето от сутрин до вечер, данъци и ангария, военни набори поради чести войни и вътрешни междуособици — това било обичайното всекидневие на селянина и в този еднообразен и суров цикъл протичал неговият живот. А в това време малък кръг представители на управляващата светска и църковна върхушка живеели в безделие и охолство. За острия социален контраст и за многобройните задължения на селяните свидетелствуват данни от запазените от XIII-XIV век царски грамоти, където се отбелязват привилегиите на феодалите и данъците и ангариите на зависимото селячество. И нищо чудно, че при този живот в гърдите се събирала тежка мъка, че кипяла ненавист у онеправданите към заобикалящата ги действителност. Израз на това били проповедите на богомилите, че видимият свят е дело на „дявола“, а земните властници — „дяволови слуги“.
Създадено към средата на X век и разпространявано в продължение на столетия, богомилството било едно от най-силните религиозно-социални учения, проникнало дълбоко в ума и сърцата на хората, борещи се за правда и за по-добър живот.
Успоредно с богомилската ерес, която считала цар и боляри за слуги на дявола, сред селските маси и градската беднота си пробивало път обаче и едно по-друго схващане, а именно, че „владетелят“ като върховен господар на държавата е нещо по-различно от „болярите“ и че той е в състояние да се намеси и да подобри съдбата на своите поданици, като обуздае произволите на феодалните господари. Създавала се вярата в „добрия цар“, който може, стига да пожелае, да премахне неволите и неправдите. На тази вяра, типична за съзнанието на потисканото средновековно селячество в цяла Европа, не били чужди и селяните в Средновековна България.
Напрегнатата обстановка през втората половина на XIII век се усложнявала при условията на острите социални противоречия и от зачестилите вътрешни междуособици сред представителите на феодалната аристокрация. Твърде продължителна била борбата между българския цар Константин Тих (1257–1277) и болярина Мицо, който се стремял да го измести от престола. В тези междуособици се намесили и съседите на България — византийци и маджари, които гледали да се възползуват от нейната слабост, за да постигнат териториални придобивки. Особено враждебна била по това време политиката на византийския император Михаил VIII Палеолог (1259–1282), който се стараел всячески да омаломощи северния си съсед, за да затвърди териториалните си придобивки в Тракия и по Черноморското крайбрежие.
С най-тежки последици за българския народ се оказали обаче започналите през втората половина на XIII век нападения на татарите. По това време татарите имали силна държава в Южна Русия, известна под името „Златна орда“. Сред тях се издигнала мощна феодална аристокрация, която живеела главно от военни набези и грабежи на околните народи. Между тези феодали бил Ногай, който притежавал обширни владения в Кримския полуостров и чиито отреди едва ли не всяка година започнали да минават на юг от Долния Дунав и да нахлуват в североизточните български земи. Без да срещат сериозна съпротива, нашествениците опустошавали всичко по пътя си, като отвличали добитък и пленници, грабели дрехи и скъпоценности. Най-тежко страдало от техните вилнения селското население, докато болярите, скрити зад яките крепостни стени по градовете, оставали невредими. Особено чести станали татарските нахлуванйя след 1271 година, когато хан Ногай влязъл в съюз с византийския император Михаил VIII Палеолог и неговите орди ежегодно преминавали Дунав. Изтощена от вътрешните междуособици, страната не била в състояние да се брани и търновският цар Константин Тих се превърнал в безучастен зрител на бедствията. Тогава именно на историческата сцена се появил Ивайло.
Ивайло бил един от хилядите български селяни, принуден да работи като ратай по болярските имения. Надарен с остър ум и будно чувство за справедливост, той често се замислял върху причините за тежкия живот на народа и у него постепенно назрявала мисълта, че единственото средство да се избавят хората от гнета е въоръжената борба срещу феодалните господари.
Под знака на типичния за времето религиозен светоглед Ивайло твърдял, че тази борба е свято дело и че сам бог го е предопределил да застане начело на угнетените. Той обещавал при това да се справи не само с болярите, но и с татарските нашественици, които опустошавали родната земя.
Настойчивите призиви на простия свинар, посрещани първоначално с известно недоверие, малко по малко започнали да увличат хората, и да проникват в умовете и сърцата им. От ден на ден нараствал броят на привържениците на Ивайло, все по-крепка ставала вярата, че той им сочи единствения и правилен път.
Така се създали предпоставките за голямото селско раздвижване, познато като „въстание на Ивайло“, пред вид решаващата роля на неговия вдъхновител и предводител.
Изтекли са вече цели седемстотин години, пълни седем века от избухналото въстание през пролетта на 1277 година в североизточните български земи, където неволите на селяните от феодалния гнет и татарските набези били най-големи. То печелело бързи успехи. На първо време, както личи от разказа на византийския историограф Никифор Григора, възбунтувалите се селяни отправили ударите си срещу болярските имения. От разграбените складове на бившите господари те се снабдили с шлемове, с копия, с ризници и така увеличили бойната си сила и техника. Препасал меч и яхнал буен кон, Ивайло се движел начело на победоносната си дружина и само при вестта за нейната поява феодалите били хвърляни в страшна уплаха.
След като болярската съпротива била сломена, дошъл ред на татарите. Въодушевени от постигнатите успехи, добили вече бойна закалка, селските дружини се нахвърлили с неудържима сила и разгромили в няколко последователни сражения вилнеещите в страната Ногайски орди. Срещнали за пръв път такъв ожесточен отпор, татарите били принудени да се оттеглят на север от Дунав и с това настъпил тъй дълго желаният отдих на изстрадалото население в североизточните български земи.
След прогонването на татарите името на Ивайло гръмнало по цялата страна. Победителят над болярите се превърнал в народен герой, в спасител на отечеството от нашествениците. От уста на уста се носела мълвата за непрестанните му успехи. Цели области започнали да се откъсват от централната власт и да преминават на негова страна. От ден на ден войската на Ивайло нараствала, множели се постигнатите победи. „Не минаваше ден — бележи византийският летописец Георги Пахимер, — без да се увеличи броят на привържениците му и без българинът да се отличи с някой нов подвиг.“
За търновския владетел Константин Тих и неговите придворни ставало все по-ясно, че по характер и размери въстанието на Ивайло крие смъртна опасност за собствените им интереси. Трябвало по някакъв начин да се спре вълната на това опасно антифеодално раздвижване, да се разгромят надигналите се селски маси. С такава задача потеглил българският цар от Търново, за да се срещне с настъпващите към столицата Ивайлови дружини. Още при първото сблъскване обаче дошла катастрофата. Константин Тих бил разбит и загинал в сражението, покосен от ръката на селския вожд. Царската войска била разпръсната, а по-голямата част от войниците се присъединили към оградите на Ивайло. Това станало през есента на 1277 година.
В ръцете на победоносните селски дружини сега започнали да падат вече и градските центрове в Североизточна България, където бедното население се присъединявало масово към прославения борец
