страничната дъска на всъдехода. И Пен забеляза още в сивата мъгла едно съвсем непознато същество: то се спусна надолу с дългите си, блеснали в светлината на фаровете крила, и изчезна на фона на черната земя. Пен включи сирената за тревога. Колите спряха. От фургона се изсипаха сънните стрелци.
Блеснаха светлинки от изстрелите. Но куршумите закъсняха. Лъвовете, щраусите, зебрите, носорозите, жирафите бягаха, подгонени от продължителните, нестихващи звукове на тревогата. Със зоркото око на ловец Пен успя да забележи, че на платформата след първите удари на слоновете страничните стени се откъснаха и гигантите слязоха на земята.
— Двама в „жабата“ — изкомандува Пен през микрофона. — Останалите да охраняват колите. Да се включат всички прожектори!
Самият Пен препусна след бегълците към реката, като разви най-голямата скорост. След него скочи леко от платформата и живо заподскача по каменистата почва машината-жаба с двамата стрелци.
— Нашата приятелка змията! — хрипкаво каза Електроник.
И Сергей попита смутено:
— Змия ли? Каква змия?
— Нашата приятелка змията помага на Реси да види шосето в тъмнината. Неговите антени, чувствителни като специалните точки по главата на змията, уловиха слабата топлинка…
На хиляди километри от африканската пустиня, в училището на младите кибернетици, в обикновения кабинет по математика Електроник чуваше отлично далечния Реси. За Сергей той повтаряше всичко на глас, а за себе си пишеше формули на дъската. Сироежкин постепенно разбираше как пространствува Реси над нощната пустиня. Най-после той започна да разбира какво значи тайнственото „И така нататък“ в името на техния рунтав приятел!
— Нашата приятелка котката — със скърцащ глас каза Електроник, като чукаше с тебешир по дъската, и обясни: — В тъмното Реси има стопроцентово зрение като котка. А по очите на котката може дори да се определи точно времето: посред нощ те са идеално кръгли и светят.
Очите на Реси, по-точно, неговото многоочие особено удивляваше Серьожка. Докато костенурката сякаш гледа през зелени очила; кучето, кравата, конят не различават никакви цветове; орелът, щраусът, октоподът виждат като човека; водното конче дели света на син горен край и пъстра долна част, а пчелата ясно различава невидимата част на слънчевата дъга, Реси гледаше разстлалия се пред него свят така, както му беше удобно. Той можеше да го превърне в черно-бял и в обикновено цветен, можеше да съчетае жълто-зелено-оранжевите цветове и да различава недостъпните за човека нюанси. Можеше, пожелае ли много, да види как света около него прелива в най-тънки отсенки, течащ бавно като цветна река, като безкрайна мелодия от цветове, толкова разноцветно-ярки, че на обикновения човек, ако е на негово място, би се замаяла главата. Реси можеше да види всички богатства на слънчевия свят тук, на Земята, а не на поразяващия въображението Юпитер.
Когато Реси летеше плавно над колоната и следеше с две очи всъдеходите, а с третото, невидимото „око на рак“ — въздушната машина на командира, Електроник притаи дъх, като решаваше заедно с далечния разузнавач сложна задача. Но ето, че Реси издаде пробудилия пленниците вик и Електроник подскочи на място, а после рече:
— Това е нещо ново, трябва да се запомни. На пръв поглед — вик за най-голяма опасност, съставен от сигналите на разни животни. Ще направя по-точен анализ после. — И той се усмихна.
— Не се усмихваш за добро! Какво стана там? — Сергей дърпаше нетърпеливо приятеля си за ръкава.
— Животните бягат към реката. Усмихвам се на необикновената информация.
— Бих искал и аз да видя това! А къде е Реси? Какво стана с него?
— Реси ги води след себе си.
— А какво става сега? А сънните стрелци? Хайде де, отговаряй, отговаряй, де!
— Когато веднъж попитали скрипя — спокойно отговори Електроник, — как успява да мести и четиридесетте си крака, той изведнъж отвикнал да ходи. Не ми пречи, моля ти се. Ще ти кажа всичко, което успея да науча. Връзката работи отлично. Спокойствие и анализ… И не отвличай, моля ти се, Реси с излишни думи. Защото той чува и тебе…
Яркото африканско слънце освети речните храсталаци. Птици, гущери, змии, крокодили, насекоми, жаби, костенурки — всичко изведнъж се пробуди; настъпи обичайното време за ловуване, за песни и игри.
И сякаш невидима ръка отдръпна изведнъж тънко сплетената завеса на мушиците; млъкнаха невидимите в мъглата птици. Речните жители се спотаиха и сякаш изчезнаха. В кълбата мъгла, в прохладните води на реката тежко трополеше и се спускаше по стръмното страшно стадо. Заедно със зебрите и антилопите скачаха лъвовете; жирафите бързаха след щраусите; слоновете и носорозите чупеха с трясък тръстиката и се измъкваха на отсрещния бряг. Там имаше защитна стена от храсталаци и заплетени от лианите дървета.
Над бягащите издаваше подканващи викове и летеше крилато рошавият разузнавач. Странните „рога“ на главата му, които отдалеч беше видял командирът Пен, изобщо не бяха рога, а подвижни антени, както у някои мухи. Реси зорко наблюдаваше преследвачите: в горните клетки на ретината на неговите очи бавно се преместват въздушната машина, скачащата „жаба“ — в долните, и Реси определя точно разстоянието до зелените хълмове и скоростта на преследвачите. Пленниците ще успеят. Ще успеят да избягат преди изстрела.
Пен разбираше, че животните ще се скрият в бодливите храсталаци. Но него го вълнуваха не „ловните трофеи“ — той беше уверен, че стрелците ще проследят бившите пленници, — Пен със сдържана ярост следеше многокрилия летец, който отвлече плячката му. Какво беше това — Пен не знаеше, но интуицията подсказваше на ловеца, че пред него сега стои опасен противник.
А този противник дразнеше стрелеца: закръжи със сребристите си крила над бамбуците, сякаш знаеше, че човекът ще приземи аеромобила си.
Колата на командира беше безпомощна в храсталаците. Пен излезе от кабината и почака, докато по склона на хълма се дотътри „жабата“. В довтасалата „жаба“ бяха един от стрелците и оръженосецът на командира — Зузу, който държеше готови за стрелба две електронни пушки.
— С мен ще дойде Зузу — каза Пен на стрелеца. — Извинявай, момко, искам да настигна ей оная дяволия.
В бодливите храсталаци машината-жаба е незаменима, макар, разбира се, да няма толкова удобства, както аеромобила. Пен дангалакът сложи на главата си шлема, сви се на шофьорското място, така че коленете му се оказаха до брадичката, по навик напипа с подметката на армейската си обувка педала, натисна бутона за управление. Машината отскочи нагоре с четирите си лапи, с гигантски скок се издигна над храстите и се приземи с трясък в сухия бамбук.
Може би скоковете на „жабата“ могат да се сравнят със спускането на скиор по опасен склон: коварни буци и трапчинки могат внезапно да го подхвърлят във въздуха, да го метнат встрани, да го разбият в израсналото край пътя дърво. Тук трябва да си целият нащрек — за трасето, за моменталното избиране на площадка за следващия скок и, разбира се, за целта на ловната хайка. Шофьорът на „жабата“ трябва да е опитен и хладнокръвен преследвач.
И Реси лавираше с крилата си. Той правеше поривисти движения във въздуха, заобикаляше дърветата и се шмугваше между храстите. А главното, което вбесяваше преследвача, — рошавият летец познаваше къде именно ще скочи „жабата“ и офейкваше едва ли не под носа на машината. Пен подхващаше в движение пушката, която му подаваше оръженосецът, но всеки път закъсняваше с миг-два: Реси не позволяваше на стрелеца да се прицели.
Пот се лееше под шлема, по ризата се образуваха бели петна от сол. Със стиснати зъби ловецът караше машината напред. Той виждаше, че многокрилият превъзхожда всеки звяр по бързина на реагирането, но не отстъпваше.
