Евгений Велтистов
Реси — неуловимият приятел
Малката европейска аерогара Таймер беше прочута с точността си.
Няколко минути след кацането пътниците влязоха в сградата на гарата. На дългата ниска маса бяха наредени куфари: обли и квадратни, изпъстрени с орнаменти и облепени с етикети, плетени и непромокаеми. Носачите ги изнасяха до колите. Куфарът, който приличаше на калъф за контрабас, качиха внимателно в един съвсем нов „шел“. Стопанинът му плати на носачите и, като кривна шапката си назад, изфуча с голяма скорост.
Никой от пътниците не забеляза как карираната чанта, която стоеше до куфарите, се изплъзна от мястото си и се издигна във въздуха. И чак когато се разнесе един изумен възглас: „Какво става? Това е моята чанта!“ — всички, които бяха в залата, повдигнаха глави и видяха карираната чанта, която по един странен начин се насочваше към отворената врата. След чантата на площада пред летището се изсипаха носачи, пътници, служители и се убедиха в удивителната способност на обикновената пътническа чанта, в която можеше да се побере само чифт бельо и термос. Чантата летеше над покривите на Таймер и набираше височина.
— Какви са тези шеги! — каза с хрипове в гласа старият човек, като чукаше с бастуна си по камъка. — Моля да ми се върне чантата! Ето квитанцията!…
— Малко недоразумение. Сега ще го изясним. Всичко ще се уреди.
Обърканият дежурен заведе пътника в служебното помещение. Такъв невероятен случай и точно в неговата смяна!… Но загубеното си е загубено и без полиция няма да мине.
Хеликоптерът на полицейската служба се издигна десет минути след това (полицейският инспектор разпита подробно дежурния по аерогара за всички подробности на произшествието). В синьото небе хеликоптерът изглеждаше като чудовищна жълта пеперуда. С металически трясък полицейската „лимоница“ се понесе над улиците, където беше забелязан летящият предмет, и увисна над реката, която опасваше старата част на града. Къдравият тъмнозелен хълм със скъпите вили се издигаше зад реката; стъклото, металът, полираният камък отразяваха слънчевите лъчи. Летецът с примижали очи гледаше как автомобилите пресичаха реката по двата моста и се изкачваха на хълма от разни страни. И понеже можеше да се лети над почивната зона само в случай на крайна необходимост, дежурният полицай реши да заобиколи хълма откъм новия, висящ мост и да не отива твърде навътре.
След няколко минути полицаят с удовлетворение чу по радиото, че именно над тази улица регулировчикът видял летящ пъстър предмет. Сега зоркият поглед на летеца се плъзгаше по покривите на вилите, забелязваше скъпите автомобили, изследваше вълнистата зеленина.
Черният „шел“ спира до вратата. Зад нея — двуетажни вили, великански шапки на платаните, насадени тук преди триста години. Стоп! По-нататък за хеликоптера е забранена зоната, само „телът“ може да пресече невидимата граница. Автомобилът принадлежи на господин Манфред фон Круг — почетен доктор, потомствен барон, известен изобретател. Също и земята, на която здраво стоят платаните, къщите и лабораториите и самото небе над тях.
Нито едно момченце няма да се реши да прескочи през ниската бетонна ограда, макар че на нея няма табелка, на която да пише, че това е забранено. Изобщо никакви официални надписи, освен една скромна емайлирана табелка: „Работници и служещи не се търсят“. Туристите, които идват да се фотографират край вратите на лабораторията на фон Круг, остават разочаровани, когато видят бетонната ограда. Но после, когато показват снимките на познатите си, с гордост говорят за скромността на учения. И тези фотографии предизвикват значително по-голям интерес, отколкото църквицата от петнайсети век, картинната галерия или други забележителности на стария Таймер. Манфред фон Круг. Значи ето къде работел той: в тези потънали в зеленина вили се извършват световни открития…
Хеликоптерът направи завой и отлетя нататък да оглежда хълма от другата страна.
На безлюдната платанова алея, в гъстата трева, падна отгоре карираната чанта. Чу се трясък. От чантата изскочи черно, космато до самия нос куче. То се отърси, както правят всички кучета, когато неприятностите вече са отминали, а после хукна да тича по алеята, където току-що беше преминал „шелът“ с товара в багажника. Кучето тичаше тромаво, но живо и стремително, като отскачаше от асфалта с късите си, криви и яки лапи.
По подскоците, по косъма, по махащите като флагчета уши безпогрешно можеше да се каже, че това е фоксер. И навярно фоксер от особена порода, особена издръжливост, щом намери в себе си сили, след такъв главозамайващ и дълъг полет, полет „слепешком“ — в тъмната, затворена с цип пътническа чанта да хукне по следите на „шела“. Същият „шел“, който той преследваше от самата аерогара.
След летенето полицаят състави служебен рапорт от няколко реда. Инспекторът написа върху рапорта заключението:
Човекът, който докара куфара-контрабас, взе багажа си и, като крачеше през стъпало, се изкачи по широката метална стълба на третия етаж на вилата.
Името му беше Мик Ури. За четиридесетте години служба Ури беше сменил много професии: беше борец, пазач, търговец, наемен войник, шофьор, полицай, боксьор. В една африканска експедиция, където съдбата беше запратила Ури като ловец на редки животни, той се срещна с професор Круг и премина на служба при него. Мик Ури считаше, че е сполучил с тази работа: за няколко години стана пръв помощник на знаменития барон фон Круг. Разбира се, не по научните въпроси — тук професорът се доверяваше само на себе си, — а по всички останали. Ури беше главният управител. И макар квадратно-непроницаемото лице на главния управител обикновено да не изразяваше чувства, сътрудниците се научиха да познават какво е настроението му. Ония, които бяха виждали как Ури кара професорския „шел“, естествено, разбираха, че главният управител се чувствува значителна личност.
„Ури не знае сложни формули, но какво бихте могли да направете без Ури! — философствуваше главният управител, като внасяше куфара в стаята. — В тази кутия има едно желязно нещо, което според мене струва повече от всички ваши идеи. Мик Ури със собствените си ръце набави гениалното откритие. За господин професора. За цялата ваша наука“. — Като си мислеше така, Мик Ури обикновено не се отнасяше много учтиво със своите учени колеги.
Ури остави куфара-контрабас и позвъни по видеотелефона.
— Аз съм, господин професоре — бодро каза той. — Донесох това, което обещах.
— Остави колата в гаража. Чакам те — каза господарят.
Ури мълчаливо се поклони на екрана. Щракна ключалката, отвори капака на куфара, огледа внимателно лежащото в него момче. Електронното момче приличаше много на истинско и все пак то, както казват учените, е машина, модел. С дългите си ръце Ури извади модела от куфара, внимателно го сложи на дивана. „Железен, пък топъл — тихо, сякаш се учудваше, измърмори под носа си Ури. — Моторът работи — значи, добре съм го докарал“.
Електронното момче лежеше неподвижно, клепачите му бяха затворени, ризата му — леко смачкана, на
