На другия ден след запознаването на Сироежкин с Реси приятелите отидоха в института, където, както загадъчно беше казал Електроник, трябваше да се състои поредната тренировка на модела. Сергей очакваше, че ще идат на спортната площадка или на някоя просторна алея, ще отмерят там сто метра и Реси ще ги вземе бегом за общо учудване, за три цяло и две десети от секундата. Но те отминаха лехите с едри есенни цветя, изкачиха се по мраморното стълбище и почнаха да тичат между дебелите колони, сякаш съвсем бяха забравили защо са дошли в тази сграда, когато ги прекъсна един познат глас:
— Драго ми е да видя тази дружна компания.
Професор Громов с удоволствие наблюдаваше играта на децата и кучето. „Всички сме едни и същи в детството — помиели си Громов, — обичаме да тичаме, да се блъскаме, да окачаме, да викаме. Малките еленчета скачат по поляната, катеричките прескачат от дърво на дърво, видрите се хлъзгат по лапи върху първия лед, дори глупавите патици, без да мърдат, се носят заедно с бурното течение — тази особена радост от движението, от скоростта, от наслаждаването на света. Ето шмугват се двамата между колоните, лае кучето и на всички им е добре“.
Но урокът си е урок, времето на голямата електронна машина е разпределено по часове и Громов е принуден да повика приятелите.
— Чудя се само как Реси ви различава — шеговито каза професорът. — Ето какво може да направи една случайна фотография в описание. Едва бяхме направили по тази фотография Електроник и вече се появи оригиналът, та всичко обърка… Виновен съм, няма да човъркам миналото, можеш да не се мръщиш, драги програмисте. Впрочем, Електроник, имай предвид, че ти си единственото електронно момче, което се смее. В нито една машина в света още не са вложени емоции. Учените не знаят до какво ще доведе това. Може да се каже, Електроник, ти си първият опитен образец и ние със Сергей отговаряме за всички последици. Моля те да се отнасяш към себе си колкото може по-критично…
Гел Иванович Громов въведе приятелите в машинната зала, покани ги да седнат в креслата пред разноцветните бутони на пулта.
Реси видя направения му знак и покорно легна на пода.
— Командвай — каза професорът и подаде на Електроник изписан лист. — Ето условията на задачата. — Самият той остана прав зад гърба на Сироежкин. — Сега, Серьожа, ще почне игра на гонитба: преследвач и преследван. Много увлекателна, с разни хитрости, но разбира се, математическа игра. Ще се опитам да ти обясня едно-друго, ако самият аз разбера.
Електроник защрака бутоните, за да въведе условията в машината, и в същия миг зажужа някакъв странен звук на комар. Громов кимна към Реси и Сергей се досети, че Електроник, без да губи напразно време, много бързо чете задачата на механичното куче.
Те се разбираха отлично едни друг — конструкторът и неговото творение. Електроник можеше да дава команди на Реси с думи, цифри или формули — с пълен глас, шепнешком и дори като мълчи, на ум: техните миниатюрни предаватели работеха на една вълна. Разбира се, това не значеше, че Реси разбира всички думи на човешката реч и че в едно прекрасно утро можеше да проговори… за хубавото време — ако беше така, Реси навярно нямаше да го наричат Реси, а другояче. Но ако Серьожа дадеше команда на кучето: „Реси, моля ти се, вземи от масата синия том със съчиненията на Бурбаки и го отнеси на Електроник, а на мене донеси топката от пинг-понга“ — Реси веднага изпълняваше молбата, защото специални механизми вътре в него превеждаха обикновените думи на езика в математически символи и после в сигнали, които мигновено намираха в схемата на паметта му нужната информация — това, което хората наричат с думи „син“, „вземи“, „топка“. Транзисторът, който му подари Електроник, Сергей заши в джоба на ризата си. Сега в целия свят само двама можеха да командват Реси от разстояние — Електроник и неговият приятел.
Честно казано, Сергей не успя да улови всички тънкости на гонитбата, която ставаше на малкия екран, макар че Гел Иванович старателно обясняваше хода на събитията. Но главното беше ясно: светлата точка е преследвачът, вместо него мислеше огромната умна машина, а тъмната точка в центъра е Реси, който не искаше да го хванат. Реси беше самото спокойствие, той нито веднъж не погледна към екрана. Но неговият механизъм работеше напрегнато и решаваше сложна задача; сигналите от Реси отиваха по тънка жица към машината и се отразяваха на екрана. Двете точки дълго се гониха във вътрешността на някакъв цилиндър, изкривен и извит като чудна раковина на мида или като фантастична звездна спирала, и това заплетено пространство означаваше гора, поле, морски дълбочини или самия космос, — но жертвата никак не се даваше на преследвача, все хитруваше, извърташе се внезапно, само и само да не попадне в опасната покрита с тъмна сянка зона на преследвача, където той можеше лесно да я настигне.
Сироежкин си спомни, че някога така в състезание с обемистата машина се е обучавал и Електроник. Професор Громов е седял до пулта и е давал на ученика си различни задачи; ако Електроник сбъркаше, ако направеше неправилен ход, професорът натискаше бутона: стоп, грешка! Електроник за миг запомняше грешката и никога вече не я повтаряше… И ето сега на пулта е не Громов, а неговият бивш ученик. И професорът спокойно наблюдава не само Електроник, но и новото му изобретение.
— Отличен резултат — каза Громов, — макар две-три извивки в движенията на Раси да бяха излишни. Мисля, че Реси ще ги запомни и следващия път ще е по-умен.
Сергей беше приклекнал и галеше с ръка победителя. „Интересно — мислеше си Сергей, — а в едно истинско преследване ще може ли да избяга от преследвача? Или аз гледах само една математическа шега?“
— Учи се, Реси! — поучително се обърна Електроник към своя ученик. — Още няколко урока и ти ще учудиш всички с ловкостта и скоростта си.
— Реси ще завоюва света! — каза разгорещен от внезапното хрумване Сироежкин.
— Светът е много сложен — уточни Електроник. — Но нашият Реси е гъвкава система, той може да се ориентира в променящата се обстановка.
— Ти говориш скучно. Реси е роден за подвизи. Иначе защо трябваше да го изобретяваш?!
— Проверка на новите схеми — нима това е малко? Ами самият аз…
— Ти си друго нещо…
Те преминаха от машинната зала в лабораторията, защото времето им беше изтекло и мястото при пулта заеха хора от института. Громов не се месеше в спора на нашите приятели, разхождаше се от край до край из стаята и повтаряше любимите му Шекспирови думи:
После те гледаха телевизор и това също беше урок за Реси. Една чужда телевизионна станция излъчваше откриването на зоологическа градина в далечния западноевропейски град Таймер. Телевизионните камери, поставени на хеликоптери, показваха огледалото на езера с жерави, патици, фламинго, застанали неподвижно на скалата диви кози, участък от африканска степ с бягащи антилопи, кротко стадо от слонове, дремещи в зелена горичка.
Дикторът обяви, че ще говори собственикът на най-голямата в Европа зоологическа градина „Светът на животните“ доктор Манфред фон Круг. Докторът стоеше в групата на парадно облечените гости и именитите съграждани и с тих глас говореше пред микрофона:
— През последните сто години на Земята са изчезнали над сто вида ценни животни. Хората никога вече не ще могат да видят бързия индийски гепард, с който са ходили на лов махараджите. Не ще погалят доверчивия ленивец, няма да чуят пеенето на морските сирени, които са запленявали спътниците на Одисей. Сега на планетата са останали четиристотин тигри, седемстотин леопарда, двеста кашмирски елена, сто и дванайсет африкански носорога и шестдесет и два индийски. Те също са застрашени от измиране — в последните кътчета на охраняваната природа, в резерватите, в зоологическите градини, и нашите потомци може би ще знаят за тигъра само от фотографиите.
— Мрачна картина нарисува фон Круг — каза тихо Гел Иванович. — Човек може да си помисли, че той
