— Като истинско! — каза възхитен Сергей.
— Точност до последното косъмче — похвали се Електроник.
— И лае.
— Лаят не само кучетата. Могат да лаят чакалите, лисиците хиените, северните делфини и някои риби. Дори врабецът, когато е много ядосан, ръмжи като куче. — Електроник както обикновено знаеше всичко на света и не допускаше неточности в езика на събеседника си.
— Чакай — каза Сироежкин, като бършеше с длан челото си. — Нищо не разбирам, всичко се обърка в главата ми. Нима това, което е написано тук, е за Реси? — Той показа на дъската.
— Аз и така съм до тебе — сериозно отговори Електроник. — Какво неразбираемо има тук? Още в първия ред е казано, чий е този технически паспорт.
—
— Разбира се. Ние вече решихме това веднъж завинаги.
— Но нали Реси не е щраус, не е котка, не е делфин, не е врана — продължаваше замислено Сергей.
— Не е делфин, не е врана — повтори Електроник. — Той е всичко това заедно. Реси е Реси, машина със специална конструкция.
— Гениално! — въздъхна Сироежкин. — Как можа да измислиш това?
— Когато всички отидоха във ваканция — почна да разказва сякаш на себе си Електроник, — отначало не знаех какво да правя. Разбира се, четях, занимавах се с изоставащите, подготвих учебния материал за Таратар — всичко това е дребна работа. Отби се веднъж една старица, помоли ме да й намеря изгубения бидон. Намерих го. Позвъни ми Виктор Неделин, знаеш го, от десети „А“. Станало му скучно на Черно море и решил да потренира с мен решаване на задачи. Потренира се и вече не позвъни… Постоянно се отбиваха разни хора. Дойдат, питат: „Електроник ли е?“ — погледнат ме, поклатят глава и си отидат. Та затова окачих на вратата тази табелка: „Без въпрос не влизай“. Без умен въпрос, разбира се…
На Серьожа му дожаля за Електроник. Докато той в лагера е ритал топка, гмуркал се е в реката, лапал е лакомо на закуски и вечери, пял е до прегракване край лагерния огън, неговият приятел е прекарвал времето си в пустия и прашен кабинет по математика…
Вярно, малко по-сетне, след срещата с учителя му, животът на Електроник се промени. Професор Громов го заведе в института и му показа новия си труд. Електроник четеше внимателно страниците, изпълнени с дребния професорски почерк. Като добър математик и достоен ученик на Громов не само моментално запомняше схемите и формулите, но виждаше в тях смело решение на нови закони — на законите за движение, зрение, слух, равновесие, ориентация, защита от опасност.
В тези минути Електроник си представяше едно необикновено същество…
— Разбра ли всичко? — попита Гел Иванович и внимателно погледна ученика си.
— Разбрах — потвърди спокойно Електроник.
— Виждаш ли, нужна ми е твоята помощ. Тези формули са за едно авторитетно научно списание, което настоява да изпратя статия. Но тук не са довършени някои изчисления. Аз, разбира се, мога да ги направя и сам, но ти смяташ много по-бързо от мене.
— Утре изчисленията ще са готови.
— Прекрасно — зарадва се професорът. — Значи имам в аванс още един ден, за написването на статията.
Електроник остана в лабораторията на Громов. Започна прилежно да изпълнява поръката. На учителя си не каза нищо за съществото, което му се мяркаше във формулите и което той по-късно нарече с името Реси…
Може би в оная нощ електронното момче си представи собственото си появяване на бял свят. Спомни си обемистите сметачни машини, които непрекъснато проверяват сложните схеми. Спомни си как пласт след пласт от най-тънки ленти се съставяше неговият организъм. И момента, когато за пръв път видя този огромен сложен свят…
На сутринта, идвайки до вратата Гел Иванович чу страшно жужене. Нито едни от механизмите в лабораторията му не издаваше подобни звуци. Професорът погледна табелката и се убеди, че жуженето идва именно от неговата стая.
Като влезе в лабораторията, Громов остана като поразен. Счупени прибори, празни калъфи на сметачни машини, разхвърляни на пода блокове и детайли. Всичко това показваше, че с неговия ученик се беше случило нещо непоправимо. Ето го и него сред купчина детайли. Спокойно се изправя, като вижда учителя си, поздравява и казва:
— Извинете, професоре, аз не съм довършил работата си и не успях да поставя в ред нещата.
— Тъй… — каза Громов и извади от джоба своята знаменита лула. — Тъй-тъй… — повтори той, като разпалваше лулата си и малко се поуспокои. И тъй, това е ред… — Той огледа разхвърлената лаборатория. — Редът според мене е съвсем друго положение на нещата. За какъв ред, Електроник, говориш ти?
И отново го учуди непривичното жужене. В ъгъла на стаята работеше някаква машинка, голяма колкото чанта. Види се, заради нея Електроник беше нагласил толкова техника. Малка, пък шуми, та се чува из цялата стая!…
— Не може ли да работи по-тихо? — попита Гел Иванович и отиде при машината.
Електроник разпери ръце.
— Ей сега тук ще се събере целият институт и аз ще трябва да обяснявам на дирекцията, че всичко това е идеалния ред!… Налага се да разглобим твоето изобретение.
Какво можеше да му възрази ученикът?
Заедно разглобиха машината.
Седнал на пода пред разхвърляните детайли, Гел Иванович пушеше с лулата си. После каза:
— Интересно… Ами ако отново сглобим този модел? Дали няма да шуми по-малко?
— Гарантирам, че Реси ще е много мълчалив — подхвана Електроник. — На никого няма да пречи!
— Реси ли? — повтори Громов. — Защо Реси?
И тогава Електроник разшифрова името на това странно същество, на тази нова машина, която си беше представил във всичките й подробности, след като прочете и обмисли труда на професора. Той говореше за нея като за жива, и Громов остана поразен от неговата убедителност. Учителят слушаше ученика си и съвсем забрави, че пред него стои електронно подобие на човек; слушаше, забравил, че това е негов ученик; слушаше, както колега слуша колегата си, и размишляваше на ум: „Реси… Добре е измислено… Дори на електронното момче е нужен приятел… Според мен има всички основания да направи Реси преди всичко куче…“
Учителят и ученикът сглобиха отново малката машинка. Този път тя работеше беззвучно. После дойдоха учените от съседните лаборатории и се усмихваха, като гледаха новото творение: всички знаеха навика на професора да придава на своите изобретения необичайни форми. А на другия ден сътрудниците донесоха албуми и фотографии на породисти кучета, двама доктори на науките доведоха своите домашни четирикраки приятели. След дълги обсъждалия учителят и ученикът избраха за образец рунтавия черен фоксер.
Така се роди Реси, любимецът на целия институт.
— Значи ти си изобретил Реси? — попита Сироежкин, като изслуша приятеля си.
— Не. — Електроник поклати глава. — Идеята не е моя. Но моят учител веднъж каза: „Мислите, които ми хрумнаха, бих могъл да превърна поради непрактичността си в едно обемисто съоръжение. За щастие моят ученик, който обладава точност и здрав разум, успя за една нощ да разглоби всички прибори и да построи тази твърде малка, прекрасно функционираща машина.“
— Аха, щом е казал така, значи ти си конструкторът! — настояваше Сергей.
— Не бързай с изводите — предупреди го Електроник. — Аз отдавна, отдавна бих могъл да построя куче. Но какво щеше да е Реси без новите формули? Глупава черна кутия с опашка — и толкоз.
— На мене ми изглежда умен — каза Сергей.
Впечатленията бяха толкова много, че Сироежкин забрави да уточни какво значеха неразбираемите думи „И така нататък“ в името на Реси.
