да разкрие на своя син през последната нощ, която щяха да прекарат в своята гориста родина, си беше останала тайна. Изпълнен с мрачни и неопределени предчувствия, Харка най-после пристигна в бивака, отдето се беше измъкнал тайно по вечерен здрач предишния ден.
Типите, както дакота наричат своите кръгли заострени нагоре кожени шатри, бяха опънати на една горска поляна от горната страна на реката. Група от четири по-големи шатри се отделяше от останалите: Заклннателската шатра на племето, Съвещателната шатра, шатрите на мирновременния и на бойния вожд. По тези типи бяха нарисувани с особено старание тайнствени знаци с различни бои, които индианците сами знаеха да си приготовляват от цветна пръст. Шатрата на бойния вожд Матотаупа беше украсена с големи квадрати. Слънчеви лъчи озаряваха тежките кожени чергила. Майката на Харка беше освободила от забитите в земята колчета направените от бизонова кожа чергила на входа към изток и ги беше вдигнала нагоре, така че въздухът и светлината можеха свободно да влизат вътре. Харка видя огнището в средата на бащината типи, дима, който се издигаше право нагоре, и пръстените паници. Край огъня седеше баба му и шиеше някаква дреха. По-малките братче и сестриче на Харка — десетгодишно момиченце и деветгодишно момче — я наблюдаваха внимателно. Майката дереше пред шатрата един заек. Харка усети силен глад, защото от седмица насам яденето им беше много оскъдно, но го потисна. Според заръката на баща си той веднага отиде в шатрата на мирновременния вожд, която се издигаше до Матотауповата типи.
Шатрата на Белия бизон беше затворена. През последните дни тя всякога беше затворена, защото мирновременният вожд беше болен. Дори и заклинанията на заклинателя на племето не бяха успели още да го излекуват. Той крееше, без да има някаква рана. Харка, изпита ужас пред онзи невидим враг, който разяждаше извътре мирновременния вожд. И когато в този момент в съседната типи на заклинателя, изрисувана със змии и гърмящи птици, се понесе приглушеният заклинателски напев, момчето вдигна ръка пред устата си и заповтаря бавно вакантанка. „Великото заклинание“, което според него невидимо се издигаше над всичко, което то виждаше и чуваше.
Момчето се окопити и влезе в шатрата на Белия бизон.
Вътре цареше полумрак. В дъното седеше жена му неподвижна, привидно безучастна. Подобната на кимоно кожена дреха, чиито ръкави и подгъв завършваха с ресни, обгръщаше плътно тялото й. Отпуснала ръце в скута си, проследи с тъжен поглед момчето, което се беше приближило до огнището. Белия бизон лежеше прострян на постелята си от кожени завивки, опрян върху подложката за главата, приготвена от сплетени вьрбови вейки, провесени на триножник Лицето му беше хлътнало, ръцете — изпосталели. Той направи леко движение, за да покаже, че е усетил посещението. До краката край постелята му стоеше Шонка, единственият син на Белия бизон, петнадесетгодишен момък, гол до кръста. Харка сведе поглед. Той не обичаше Шонка. Между двете момчета се беше породило онова неприятно чувство, което избухва при стотици дребни поводи и всъщност не е било предизвикано нито от единия, нито от другия. Харка не искаше да мисли за това сега. Важното за него бе да успее да убеди Белия бизон да изпълни молбата на неговия баща и да изпрати някого на пост край потока в планината, когато племето поеме дългия си път.
Момчето докладва късо и делово.
Болният вожд сякаш не беше разбрал всичко, което му казваше Харка, защото движеше неспокойно и безпомощно глава насам и натам и накрая се извърна към Шонка.
— Ние не можем да се лишим нито от един боец, така казва баща ми — обърна се момчето към госта, ала Харка разбра, че отказът беше само произволно решение на Шонка, и почувствува да го обзема ярост.
— Върви! — заповяда Шонка. — Баща ми каза вече, хау.
Харка погледна още веднъж към болния. Той беше приклопил очи, нямаше надежда, че ше проговори. Затова момчето се извърна и излезе.
Какво да прави?
Огледа се. Селото беше оживено, при идването си в лагера той беше възприел всичко като обикновено и то не му се стори много важно в този миг. Но когато сега плъзна поглед навсякъде, пред съзнанието му едно подир друго преминаха всяко същество и всяко движение: неспокойните кучета, които бяха също така гладни като самото момче, слабите момчета, които играеха с пръчки някаква игра на топка и крещяха високо, малките момиченца, които помагаха в отворените шатри на майките и на поголемите си сестри, и най-после многобройните коне, които гризеха храстите, рядката трева и корите на дърветата, а пред няколко шатри — бойните и ловните трофеи — бизонови рога и скалпове, изкачени на високи прътове и полюшващи се от утринния ветрец. Най-богато беше отрупан с трофеи прътът пред бащината шатра на Харка.
Не мина дълго време и Харка откри своя приятел Сокола Той беше по-възрастен от Харка, вече шестнадесетгодишен момък, израсъл висок и слаб. Харка се запъти към него и Сокола прекъсна работата си. Той тъкмо подостряше върховете на стрелите си.
Харка клекна до него, защото, макар и да бързаше, не беше прилично един толкова важен въпрос да се обсъди набързо. Той повтори доклада си пред Белия бизон почти дума по дума.
— Сега кажи ти, Четан — приключи той.
„Четан“ на тяхното наречие означаваше „сокол“.
— Твоят баща е нашият боен вожд — каза енергично слабото тъмнокожо момче. — Нека той да заповяда. В нашите ловни места е навлязъл чужд човек — това означава борба! Матотаупа сам трябва да се разпореди.
Кръвта нахлу в страните на Харка и се изкачи чак до слепоочията му. Той прозря упрека в думите на приятеля си, че Матотаупа не е достатъчно решителен, и тъй като дълбоко в себе си момчето усещаше, че в този упрек към обожавания от него баща има все пак известно основание, то още повече се огорчи.
— Моят баща знае какво върши. Хау. Ти би ли поел да останеш на пост край извора, макар че още не си боец?
— Бих го направил, ако моят баща Летния дъжд разреши. Ела, да отидем заедно при него.
Харка тръгва редом с приятеля си. Летния дьжд, бащата на Сокола, не беше в бивака. Беше излязъл с коня си в прерията, която се простираше надалеко около обраслия с гъсти гори скален масив, и двамата млади приятели изведоха конете си, за да го настигнат. Сокола знаеше, че баща му имаше намерение да поеме в югозападна посока и да издебне евентуално появилите се бизони. Двамата с Харка трябваше само да прекосят с конете си гората и плитката река, която минаваше покрай южния склон на планината. Щом пресякоха последната ивица гора, той веднага откри върху безкрайното вълнисто кафявозелено пасище следите от коня на баща си. Харка и Четан подкараха в галоп своите дребни полудиви пъстри коне, които те яздеха неоседлани.
За техните очи следата в тревата беше ясна като прокарана пътека. След четвърт час момчетата намериха Летния дъжд Той отдавна беше дочул приглушения шум, предизвикан от копитата на двата препускащи в галоп коня, и беше следил с очи младите ездачи. Беше спрял и очакваше на коня си момчетата.
Харка повтори за трети път дословно доклада си, без да изпусне или прибави нещо.
Летния дъжд зарея замислен поглед над прерията. Слънчевата светлина беше вече ярка и ослепителна, вятърът хапеше очите, та индианците примижаваха.
— Ще вървим тримата — реши боецът. — Харка ще ни води. Аз искам да видя мястото, а после Матотаупа ще реши кой от нас ще остане на пост. Ако междувременно не се е случило вече нещо.
Тъй като бяха на коне, те скоро стигнаха гората и бивака. Индианците се смъкнаха от мустангите и Харка и Четан върнаха и трите коня обратно в стадото им. После тримата се отправиха пешком към извора в планината при вожда Матотаупа. Те се провираха като диви котки през гората, Харка най-отпред, следван от Летния дъжд и Сокола, който вървеше последен.
Когато тримата наближиха мястото около извора, водачът Харка стана много внимателен. Вниманието му се дължеше на превърналия се вече в инстинкт опит, че всякога, когато може да ти се случи нещо неизвестно, трябва да останеш колкото се може по-незабелязан. Прикривайки се зад дърветата и храстите, той водеше двамата си придружвачи към една издатина в планинския склон, откъдето можеха да огледат мястото край извора незабелязани от никого. Твърдокаменния Харка Нощното око се радваше много при мисълта, че ще има възможност да наблюдава баща си, без самият той да може да го забележи. По-късно баща му сигурно щеше да го похвали засмян за умението му.
Мислите и мечтите на Харка се прекъснаха рязко, когато той, легнал в храсталака на земята, хвърли
