на полъхващия вечерник, който очисти дима настрани, после пак поглеждаше. Аленият залез над Козловец ослепяваше очите й, та не можеше да види труповете в краката си. Нищо не мислеше, нищо не искаше да си спомни — нали Страхил се върна!
— Тука ли, копеле се криеш? — чу тя неочаквано гласа на байрактаря в двора на дядо Петкови. Горан гонеше едно малко турче покрай пламналата слама.
— Дръж го, бай Горане! — подвикна тя и затича да превари турчето, като че играеха на криеница.
Момчето прескочи плета и тя пресегна към него.
— Варди се, Димке — едва сега я видя байрактарят.
Но момчето, забъркано кой знае как между големите, беше толкова малко, щото не можеше и да се помисли, че ще стори нещо лошо.
— Чакай! Чакай, не бягай! — викаше му тя.
Не го и видя кога измъкна едно мъничко пищовче играчка, не чу дори дали гръмна — усети само, че нещо я парна под дясната гърда.
— Бате Горане… — похлипна тя, но не можа да се задържи и падна на широките гърди на байрактаря.
— Разбра Горан, че стана нещо много лошо, хвърли празния пищов, измъкна камата си и я бишна след убиеца; с куршум не би улучил по-вярно длабката между плещите му.
— Какво ми направи? — чу той глъхналия шепот на Страхилица.
— Нищо, нищо, ела! — вдигна я той бързо на ръце. Изтича през стъпалата, огледа се и викна с пълно гърло: — Герго-о!… Чуеш ли Герго?
— Ида! Идаа! — отвърна далечно ехо отнякъде след малко побелелият домакин долетя като малко момче, уплашен, че байрактарят е притиснат натясно.
Горан с никого не се биеше, но нуждата от Герговата помощ не беше по-малка…
— Дай мехлем и превръзка!
Изнесоха младата жена на язлъка, сложиха я полека на одъра и разгърнаха ризата.
Не се погледнаха, дума си не казаха. Двамата стари хайдути толкова рани бяха виждали през живота си, че и без думи знаеха: от такава широка дупка под дясната гръд не се оздравяваше, ако ще би и господ да слезеше от небето.
— Страхиле… — трепна ранената.
— Не, не! — притисна рамото й до възглавницата Горан. — Не ставай! Не мърдай, душице… То ей сега ще ти мине.
— Ох, боли ме… — изохка тихо Димка и погледна с влажните си очи изгърбените над нея мъже. — Лошо ли ме удари?…
— Мълчи, мълчи, не приказвай… Ще ти мине. То ще ти мине…
Димка притвори клепки и се унесе. Помръдваше понякога устни, но дори острия слух на байрактаря не можеше да долови какво бълнуваше. Герго намаза с мехлем една бяла кърпа, проми с донесената в кепчето вода раната и я затули с мехлема.
— Кръвта изтича отвътре — обади се той, като стягаше превръзката. — Няма да изтрае дълго.
— Лошо я удари копелето! Бързай, намери Страхила!
Слънцето погали с топлинката си бледнеещото лице на ранената — сякаш я подканваше да погледне, да го види още веднъж.
И тя наистина погледна. Острочелият Козловец се къпеше в синия небесен вир, ограден от бликнали пенести облачета.
— Бай Горане — рече тя, без да се извърне, без да склони жадно разтворените си очи.
Горан се наведе бързо, за да я чуе по-добре, но тя го отмести с ръка:
— Кажи ми… така ли умират хайдутите?
— Недей, душице, недей приказва …
— Кажи ми… — разтрепера се ранената и се опита да се придигне.
— Стой, лежи! — натисна той пак раменете й.
— Кажи! — сгърчи се тя от болка и се отпусна отпаднала.
Горан извърна лице, преглътна сълзите си и рече глухо:
— Така умират, Димке … в бой …
Ранената се усмихна щастливо, но наскоро пак се унесе. Замята се, сграбчи чергата, искаше да стане и да иде някъде.
— Страхил е на нивата… Гладен е… Ох, порязах! се!… Вземи тоя сърп… Вземи го! Вземи го!
Замътените й очи се въртяха, без да виждат нищо на около. Горан почна да мокри челото й, гладеше го, шепнеше галени, отдавна забравени думи, докато острата болка се успокои и очите й отново се проясниха.
— Приказката…
— Каква приказка, Димке? А, кажи де? — питаше забъркано почернелият от барутния дим хайдутин.
Бледото, пречистено от болка и станало някак съвсем друго лице на ранената му спомни страшната нощ в планината, когато се готвеше да я убива.
— За Рада ли, Димке?
Клепките засенчиха мътнеещите зеници.
— Да…
Горан седна, подвря длан под къдравата коса и се приведе.
— Имало едно време едно село — подхвана той. — Там живеели едни хора. Те са имали една хубава мома…
— Къщицата… — избърза умиращата.
— Те излизали вечер на язлъка — прескочи Горан началото. — Момиченцето седяло в скута на майка си, а двете момченца — по коленете на баща си. Изваждал той кавала си и засвирвал. Звездите трепкали като оченцата на децата. Щурците дори млъквали. Свирел той, докато главиците на децата клюмвали…
Млъкна Горан, като видя, че и нейната глава клюмна на ръката му. Уплаши се и долепи ухо до сърцето й. Топлинката погали ухото му — сърцето, макар и много слабо, все още туптеше.
Из улицата се зададе голяма, шумна тълпа, сред която се мяркаха и момчетата от дружината. Най- отпред вървеше войводата и размахваше над главата си някакъв бял лист.
— Герго! — пресрещна той дотичалия от градините домакин. — Виж! Това е ферманът от чорбаджията! Ако още утре не върне местата на ония, от които ги е взел, помен няма да остане от него!
— Ще си вземем местата! — размахваше ятагана Сиромах Петър.
— Свърши се неговата! — ревеше Голишара, без вече да се страхува от бабичката си.
— Всички ще станем хайдути! — заканваше се весело Ангел и крачеше, като да бе хайдутин двайсет години из гората.
— Бързай, Страхиле! Димка е ударена зле — дръпна Герго ръкава на войводата.
Страхил изметна ръката си, като че се боеше за фермана от домакина на четата си, но после схвана думите му и се втурна лудо през колата и труповете около тях. Прескочи на две крачки стъпалата.
— Къде е Димка?
— С-ст, по-тихо… — посрещна го Горан. Тълпата нахлу в двора. Стотици гласове процепиха въздуха:
— Да живее войводата!
— Да живее!
— Смърт на агарянците!
— Смърт! Смърт! Горан замаха ръце:
— По-тихо бре! Тихо!… Човек умира!
Виковете събудиха ранената. Отвори очи и се вгледа.
— Не ме ли познаваш, Димке? — грабна Страхил ръката й, долепи я до лицето си и пак я погледна, дано познае по очите какво искаше да каже. Усети как изстиналите пръсти погалиха лекичко бузата му.
— Кажи душице!… Какво ти е? … Продумай ми, Димке!…
Струпаните селяни и хайдути доловиха, че става нещо страшно: стихнаха като очукана нива. И ветрецът дори, що отпращаше по това време слънцето, се смири в листата, та хайдутинът долови съвсем ясно
