Орлин Василев
Хайдутин майка не храни
За дедите ми и за мене
Безимен и безславен е родът ми, но кръвта ми е чиста, червена. Свинари и овчари — дедите ми са се спуснали от планините да търсят хляб към дунавското поле, но страхът им от изедниците бил по-голям от глада — възпрял ги в непреходните гори на последните предбалкански хълмове и баири — по-далеч от бейовете и чорбаджиите, по-близо до жълъдите и дивите къпини. Изтребили те пънищата, изровили дупки в земята, затрупали ги с коренища и пръти, задимили огнища…
Най-прости езичници — те хлопали ръжени и маши срещу мишки и плъхове, срещу змии и гущери, колели курбани по оброчищата, дано омилостивят змейовете и сприите. Увити в смърдящи кожи, те не знаели молитвата, с която се измолва хляб от небето, затова то им носело само гръмове, градушки и пороища, жеги, суша и мор. Земята майчица, гората закрилница, косматите ръце, клепаната логика, обкованият кривак са били едничките им надежди.
С прогнили ризи вместо ризници, с калпаци рошави вместо шлемове, с ковани криваци вместо копия, плодящи се като овцете и козите — те, ако биха имали родов герб, той би бил: сива козинява торба, натъпкана до скъсване с хляб — все едно черен, сбит като кал, или жълт, тричав просеник. Кога солен, кога безсолен.
Расте и капе, капе и расте шумата на дърветата, градушки и пороища, снегове и суши, плодовитост и мор — годините минават. Запълзяват като смокове двете железни релси. Замирисва на горчив дим. Брадвите денонощно блъскат упоритите стволове на горуните, Разорават се пасищата. Фелдшерът прогонва чумата, и сипаницата, та родът ни разраства: няма вече място за всички. Стягат цървули свинарчетата, поемат пътеките към градовете, гдето има работилници, фабрики и учреждения. Ето ги: огняри: шлосери и дърводелци, тъкачки, обущари и шивачи, разсилни, архивари и писари — работни и безработни. И да им дотяга понякога, и да ги мамят родните места — те не могат да се върнат назад: горите отдавна са изсечени, земите прекупени — на село не биха намерили нито черен, тестен като кал, нито жълт тричав просеничен хляб.
Родословието ми се губи към четвъртото, петото коляно: Вълко роди Васила, Васил роди Вълко, Вълко роди Васила — нататък не се знае — не е имало библия, по чиито корици да се споменуват имената на всичките вълковци и василовци от изпокон века.
Аз съм първият, чието име ще остане записано не само в кръщелното свидетелство след разкривената цифра 4. XII. 1904 г., а и по кориците на няколко книжки, които, ако се построи огнеупорна сграда на Народната библиотека, може би ще ме надживеят. А както аз не се отказвам от безименния си род, така и той не се отказва от мене: грамотните момчета от родното ми село Враняк искат да ме правят благодетелен член на читалището си заради книжките, които сегизтогиз им пращам. Трябвало само да почакам да сменят касиера, който е пришълец-даскал от друго село. Не смеел той да се съгласи, защото на моите книги не пишело: „Одобрена от Министерството на народното просвещение.“ Строг закон имало.
Предупреждавам те навреме, читателю. Книжката, която сега е в ръцете ти, също не е одобрена. Ако не желаеш главоболни разправи с представителите на закона — захвърли я. Ако ли пък набереш противозаконна смелост и прочетеш какво съм написал за копачите и овчарите, за чорбаджиите и изедниците — сам отсъди кой крив, кой прав. Може пък, вместо министерството — ти да ми дадеш своето одобрение?
И тия цървули се скъсаха
Полянката беше мъничка, полегата, оградена откъм пътя с ниски, остри начупени скали. Разпилените тук-там лескови храсти и трънаци се сгъстяваха в горния и край и тулеха дебелите стволове на крайните едри буки. Оттам нагоре гората се диплеше заедно с планинските гънки — синкавочерна в сянка, яркозелена на светло, нахлуваше в клисурата, пълзеше по стръмните сипеи чак до под голите върхове, които приличаха обветрените си чела на огнището на залеза.
Момчетата от Страхиловата дружина бяха залегнали по крайпътните скали. От камънаците лъхаше задух, но те търпяха. Понаместваха само от време на време прикладите по раменете си и оглеждаха кремъците, големите ударници и барута във фунийките.
Само един хайдутин стоеше прав, притулен в долния край на скалата, и едва подаваше глава, за да следи пътя откъм равнината. Дотегнеше ли му да гледа все надолу, той извръщаше лице към полянката — да мерне за миг войводата и байрактаря, които седяха на десетина крачки зад останалите.
И двамата бяха облечени еднакво: сини сукнени потури с прибрани дъна, обшити отпред със сърма и гайтани, все такива елечета — сини на гърба, отрупани със златна везба отпред, — а под елечетата — надиплени силяхлъци. Отликата бе в годините — байрактарят би могъл да мине за баща на войводата.
— Забавиха се нещо… — обади се по-старият, като намести праханта на кремъка и секна два-три пъти да припали късата си пръстена лулица.
Войводата беше подвил стъпалото на десния си крак върху коляното на левия и гледаше протъркания на петата цървул. Изведнъж потръпна като от студ, вгледа се още по-вторачено в мъничката дупка на цървула, но се обади за друго:
— Ти по-добре да не беше пушил сега…
Байрактарят мярна с бърз поглед залегналите хайдути и палецът на лявата му ръка, както прибутваше цъфналия от огънчето на праханта тютюн в лулицата, за да го припали по-добре, прилепна неподвижно, захлупи отвора на лулата и тя угасна. Не можа поне веднъж да смукне Лютивия дим! А му се пушеше… Леко недоволство затлея като прахан в очите под надвисналите вежди и като прахан загасна. Само дебелите ноздри на широкия нос се опитаха да доловят отлитащия приятен мирис.
— Прав си… — като че за собствена утеха се обади той. — Наредбата си е наредба…
Войводата все още не вдигаше очи от Протърканата пета.
— И тия цървули се скъсаха — бавно провлече той, като зачопли с пръст дупчицата.
— Жалиш ли ги?
Младият не отвърна. Просна се по гръб, подложи пестници под главата си и загледа едно опърлено от пламъка на залеза облаче.
— Бай Горане…
— Кажи, войводо.
— Все така ли ще бъде? Цървули след цървули…
— Не те разбирам — отвърна Горан, но по това, как малките му живи очи се свиха и отдръпнаха в бръчките на клепките, беше явно, че долавя нагде биеше войводата.
— И тия цървули, казвам, се скъсаха от скитане… Докога ще е?… Още колко чифта, мислиш, ще скъсам?
— Че отде да знам! — недоволно пробъбра байрактарят. Думите му сякаш се заплитаха в увисналите мустаци. — Ако не ти се късат вече свинските кожи, подложи гръб някой път — нека съдерат твоята… Какво повече?
Ясен слух имаше войводата, долови яда на байрактаря си, но не се остави от разговора.
— Какво ли? — продължи той, все така тихо, но с голяма, възпирна сила. — Днеска къщата на едного ограбили, другиму утре овцете задигнали, на третия ден майка почернили, човек заклали. Ти все тичай, причаквай на пусия, стреляй, вдигай бесилки по дърветата, бягай от потерите… Лижи като куче гноясалите си рани. Няма ли край?
Суровото лице на байрактаря се смекчи от тъжна загриженост.
— Какво ти е, Страхиле? — премига Горан. — Болей ли си?
