метнали на конете. Добре, че ги срещнахме с каруцата…
— Само двама настигнахме! Единия го смъкнах… говореше момъкът се задъхваше. — Не гъкна!
Лицето на войводата се поразведри — огледа той крака на стария, рамото на момъка и рече на байрактаря:
— Я, бай Горане, виж, та превържи раната, да спре кръвта.
Но Горан и без неговото напомняне приклякаше вече до стареца с една развита, намазана в единия край с някакъв мехлем бяла кърпа.
— Па вие… прощавайте — усмихна се войводата, като сложи ръка на рамото на стареца. — Не знаех, че сте се ударили с поганците. Право да ви кажа, дотегнало ми е на страхливци да помагам. Да не би да сме повече, или пък да сме я по-силни от вас? Като живеем в гората, да не би да сме с рога? Къде, казвате, е момата?
— В кулата трябва да е! — подвикна Ангел. — В Мехмедовия конак! О, ще ми падне той! Ще му дам аз…
— Ще стане юнак от тебе — потупа го Страхил по рамото и се извърна към изправените настрани пазванти! — Я бре, пристъпете насам!
И тримата турци се строполиха по очи в краката на войводата.
— Вие Мехмедови хора ли сте?
— Мехмедови, ефенди!… Ратаи сме по чифлика!… Ние не сме виновни…
— Слушайте добре какво ще ви кажат — подхвана Страхил. — Ще се върнете сега при Мехмеда и ще му разправите какво сте видели Обадете му, че аз освободих тия хора. Чувате ли? Ще му кажете, че те не са виновни. Те не са знаели, че съм слязъл в тоя край. Ясно ли ви е?
— Ясно е, чорбаджи!… Ще кажем, ефенди!… — викаха и тримата.
— Така. И още нещо му кажете: при него има една мома… Как се казваше тя? — извърна се той към стария.
— Димка! — изпревари отговора Ангел.
— Димка, Димка се казваше… — обади се и старият. — Ако беше жив брат ми, бог да го прости…
— Трай, старче! Не мърдай, докато те превържа! — дръпна го байрактарят с кърпата, която пристягаше около крака му.
— Ако вдигне ръка върху нея — продължи Страхил, — ще му подпаля конака, а и него жив ще го опека. Ще му кажете: „Страхил поръча веднага да пуснеш момичето.“ Хайде, бягайте!
Пазвантите се втурнаха презглава из пътя към полето.
Всички стояха мълчаливо и гледаха след тях, докато се закриха зад чупката на пътя.
— Войводо, дали ще я пусне той? — подвикна изведнъж братът на отвлеченото момиче.
— Кой знае… — вдигна рамене войводата. — Хайде, момчета, да се махаме от пътя. Тая нощ — извърна се той към селяните — и вие ще дойдете с нас. Хайдушки гости ще бъдете.
И войводата свърна нагоре към тъмнеещата планина.
Пленницата в кулата
Одаята, в която беше затворена отвлечената девойка, беше ниска, с дебели сводести стени и две тесни, обковани с решетки прозорчета. Тя би била същински затворнически кауш, ако не беше широкият, отрупан с възглавници миндер и дебелият анадолски килим, който прикриваше изкъртения под.
Пленницата навярно бе викала, плакала, блъскала от стена в стена, от решетка в решетка, но сега се бе свила с клюмнала глава върху миндера, облечена в старото си сукманче и разкъсаната по време на борбата риза.
Вратата се отвори — влезе една застаряла ханъма с незабулено, повехнало, но все още хубаво лице, чиито устни бяха подвити в горчиви гънки — следа от някогашна дълбока и трайна болка. След старата влезе едно десетина-годишно момиченце, което носеше широк сребърен поднос, отрупан с надиплени копринени дрехи, върху които святкаха хубави накити.
Ханъмата прекоси бавно одаята, спря се до миндера и леко побутна рамото на Димка.
— Хайде, моме, стани да те облека — рече тя. — Хайде, че господарят скоро ще дойде. Трябва да станеш още по-хубава.
Димка си остана притихнала, като да се вслушваше какво още ще й кажат. Само сълзите отново преляха и закапаха върху избелялото сукманче.
Ханъмата огледа едната, другата решетка и пак с обади като на себе си:
— И да плачеш, и да не плачеш, все толкова — няма кой да те чуе… Хайде — отново побутна тя с къносаните си пръсти рамото на момичето, — изтрий сълзите си… Мълчи, глупачке… Не си знаеш доброто, Стани, виж какво съм ти донесла. — Ханъмата взе от подноса, който държеше малката прислужница, една прозирна дреха и я поднесе към селянката: — Пипни да видиш… мъсърска свила.
Димка вдигна лице и запремигва, сякаш не разбираше какво искат от нея. Сълзите бяха изплакнали очите й, та блестяха — ясни и дълбоки. Ханъмата сграбчи от подноса шепа нанизи и гривни и й ги подаде:
— Виж, виж какво ти праща беят!
— Искам да си ида… — проплака пленницата.
— Стани, стани да те накича… Да знаеш каква хубавица ще станеш. Майка ти да те види, няма да те познае.
Ханъмата посегна да сложи една огърлица на врата й, но докосването на студените зърна накара девойката да потръпне. Тя замахна изведнъж — конецът на наниза се скъса и бисерните зърна се разпиляха по килима.
— Махайте се! — скочи тя. После се спусна към подноса, бишна и разпиля накитите, сграбчи дрехите и подбра с тях ханъмата. — Излизайте! Махайте се! Махайте се! — шибаше тя, гдето свърне.
Момиченцето с подноса затича към вратата, но веднага се дръпна: на прага стоеше господарят на тия краища — прочутият спахия, ездач, пехливанин и любовник — Мехмед бей. Стоеше и гледаше усмихнат как разлютената българка гонеше ханъмата към вратата.
Видя го и пленницата, остави ханъмата и почна да отстъпва навътре, като че имаше къде да се скрие от новия враг, който не можеше да бъде изгонен само с безсилни викове.
Беят кимна на ханъмата. Тя излезе и притвори вратата след себе си.
Димка продължаваше да отстъпва, докато стигна миндера. Качи се на него и се опря до стената. Погледът и не се отлепваше от обтегнатото в усмивка лице на бея. Ръцете й опипваха стената, докато пръстите отново се впиха в пречките на решетката.
Беят пристъпваше към нея все така бавно. Когато ръцете на момичето се отметнаха към решетката и стройното тяло се поизпъна напред в прилепналия сукман, той се спря да му се порадва. Раменете му се поизгърбиха, подстриганата му овална брадичка се издаде напред.
— Защо се лютиш, хубавице моя? — запита той с присвити очи.
Димка изведнъж се откъсна от решетката, прескочи миндера, падна в краката на своя поробител и проплака задавено:
— Пусни ме, Мехмед бей! Пусни ме да си ида при нашите!
Мехмед бей се наведе добродушно над нея, като че наистина я съжали.
— Защо искаш да си идеш? — запита той кротко. — Да не те чака някой? Либе ли си имаш, а?
— Нямам аз либе, нямам… — шепнеше забъркано момата. — Пусни ме, ако имаш сърце! Или ме убий, по-добре.
— Защо ще умираш? Лошо ли е при мене, а? Че ти тука като султанка ще живееш… — Отрупаните с пръстени ръце се плъзнаха по лактите на Димка, хванаха една от китките на ръцете й. — У-у… Колко е корава. А като поживееш при мене, същата тая ръка ще изтънее, ще избелее, ще стане мека като гушка на гургулица… — Гласът му затихваше. — Ех, да знаеш как ще те галя, как ще те милвам. Ти ще бъдеш най- любимата от жените ми… Я! Дай да те видя!
Той отново обхвана раменете й, придигна я и се опита да я прегърне, но момичето се изви, блъсна го, отскубна се от ръцете му, рипна на миндера и долепи ужасено лице до решетката.
— Хораа!… Хораа! — запищя то.
