Но отвън долитна само игрива свирня на гъдулка.
Беят се смееше:
— Не викай… Не си дери гърлото: няма кой да те чуе.
Не бързаше Мехмед да откъсне плода, а и синът му — пет-шестгодишно, пременено в шалварки и сърмено елече момченце — дотича да го дири.
— Тате! Тате! — завика то. — Мечка, Мечка! Ела да видиш!. Ела бе, тате!
— Добре де, чакай — не можа Мехмед да се скара на своя мъничък любимец. — Ще дойда. А ти — извърна се той към Димка — не се дърпай повече. Мечка, що е мечка, па и тя се укротява. Дай да те пременят. Довечера ще направим веселба, каквато не е имало в тоя конак.
Кой знае защо беят щракна шеговито с два пръста към долепената до стената хубавица и тръгна подир сина си да види мечкарите.
Полунощна веселба
Обширни бяха зиаметските земи на султанския спахия Мехмед бей. Почваха от върх планинския гребен, огъваха се по гористите хълмове и прилягаха в продълговатата котловина, сред която се издигаше старият конак на кулата. Земите бяха обширни, но все пак имаха граници, а жаждата на техния господар за богатство и слава беше безгранична. След като видя султанските и пашови сараи в Стамбул и несметните богатства, които се криеха зад дебелите високи стени на графските и рицарски замъци из Австрия, Хърватско и белокаменния Родос, и той замечта да изгради сараи, за които дори пиратите от венецианските галери и дубровнишките галиони приказки да почнат да разказват. Да докара мермер от морето, благоуханно дърво от Ливан, французко стъкло и чешко желязо, пурпурни бои от Дубровник и Венеция, килими от Иран, цял керван свилени платове от Масър, сребърни свещници и златни украси от стамбулската златарска чаршия и да викне:
— Зидайте, майстори, и редете!
Но за всичко това трябваше купища злато, а той нямаше сега отгде да го вземе. Ратаите му се разсипваха от работа, раята от четирите чифлигарски села в земята му трябваше пръст да яде, за да може той да поддържа дори сегашния си блясък, а дълговете му при софийските жидове растяха от година на година. Затова беше хвърлил око на богатото Брезово, чиито земи обхващаха горния край на подбалканската котловина, а пасищата на стадата им — целия гръб на Козловец и буковските върхища. Без тия стада, без черната маслена земя и без самите брезовчани, които от едни и същи места изкарваха три пъти по-голям берекет, отколкото неговите ратаи и чифлигари, той не можеше да почне градежа на новия конак. Щеше да си живее в стария дом, граден и доизграждан наслука от баща му около една стара, издигната кой знае в кои времена отбранителна кула.
Едничкото по-широко и хубаво отделение в тоя дом беше широката одая сред харемлъка му, гдето понякога се забавляваше с жените си — бял, изнежен орляк от докарани през море или заграбени и купени от по-близки краища хубавици.
А тая вечер те бяха облекли най-хубавите си, най-леките и прозрачни дрехи, отрупали бяха ръцете и шиите си с най-скъпите накити — че нямаше друга воля освен бейската в тоя дом, — с песни и маанета трябваше да се отпразнува новата му сватба, с игри и кючеци трябваше да срещнат най-новата, най- младата и може би най-хубавата своя съперница, с която щяха да делят топлото легло на бея.
Мехмед бей искаше да смае дивата упорита селянка, Да заслепи с блясъка на герданите очите й за миналото, с музика да прогони черните й мисли, с вихрушката на тръпнещите в кючеците тела да разпали кръвта й, та първата нощ да не бъде нощ на борба, а на всеотдайна наслада… И други бяха упорствували, и други бяха се борили, а после…
— Хехе… Какви любовници станаха…
Още малко, и тая ще се предаде.
Пленницата като че наистина беше почнала да се смирява. Позволила беше да я облекат в свилените премени, да я изведат за ръка от одаята и да я оставят да седне до бея на високия миндер в една от полукръглите вдлъбнатини на стената.
Ето я — седи като вкопана, без да посегне към приготвените пилафи, халви, баклави, локуми, препечен дивеч и шербети, с които бяха отрупани сребърните тепсии край нея.
Ако всичко, което ставаше наоколо й, не беше някъв зъл, лош сън, на какво ли би могла да се надява?. Високи й непристъпни бяха зидовете на бейския конак, не хора, а диви вълци бяха бейските сеизи и пазванти, а най-стръвен от всички — самият Мехмед. Не, нямаше друг, по-добър изход от изхода, който бе намислила. Нека почака още малко… После ще посегне към един от тънките блестящи ножове — и толкова.
Какви хубави жени и колко хубаво свирят на тия невиждани свирки. Колко хубаво пее и тоя сляп старец-гуслар. Тя не го виждаше, защото го бяха затулили зад едно перде — да не загрозява със старостта и слепотата си веселбата. Но гласът му — дълбок и плътен — се лееше и я облъхваше на вълни като топъл вятър по жътва.
Искаше й се да иде при него, за да го заприказва, да го помоли: като ходи из пътищата, нека се отбие и в тяхното село, да потропа на техния вратник, да попита за брата й Ангел. Да го срещне и да му каже: „Не я проклинай, Ангеле, тя не му се даде…“
— Какво си се унесла? — поглади ръката й беят. Ръката й се сви като попарена, очите й го погледнаха — тъмни, разширени.
— Виждаш ли ги? — кимна глава Мехмед към одалиските си. — Хубаво ги гледай. Искам и ти да се научиш така да играеш. Каквато си висока и тънка в кръста, скоро всички ще надиграеш.
Но Димка не изви глава към вихъра на телата, не отмести поглед към обсипаните с бляскави мъниста голи кореми. Стройните нозе и виещите се ръце се разтапяха в ромолещите води на ниския мраморен шадраван. Водата искреше от блясъка на гривните и нанизите. Тихият звънтеж на струните и гърленият напев на старите жени от харема насищаха въздуха, сгъстяваха го.
— Колко сте глупави вие, селянките — заговори пак беят. — Живеете робски, без кеф. Орете, копаете, жънете, месите и раждате като кучки. Какво ме гледаш като тресната? Или милееш за оня мръсен живот? Виж в какъв сарай ще живееш. А и по-хубав ще направя. Отделни одаи ще имаш. Цял ден ще пееш, ще свириш, Ще играеш. Ще спиш на килими, в свила, а не по вмирисани рогозки … Продумай нещо де!
— Искам да си ида — изрече тихо пленницата и очите й отново се насълзиха.
— Пак същото! — махна ръка беят. — Забрави го! Виж, огледай се — за тебе е тая веселба.
— Мене не ми е весело…
— А пък мене ми е весело! — рипна неочаквано той, запляска ръце и викна: — По-живо! По-живо! Трамтараратата! Трамтарараратата…
Гласовете укрепнаха, сляха се в мъчителен тръпен повик, гъдулката източи сребърни нишки, опаса белите тела, сви ги на купчина, но беят се спусна, хвърли настрана елечето си, викът му разкъса нишките и той закърши снага Между жените си.
Наближаваше краят. Момичето трепереше, чупеше пръсти и мълвеше отчаяно:
— Господи! Няма ли кой да ми помогне?… Господи!…
Неканени сватбари
Песните и провикванията излитаха през разтворените прозорци и заглъхваха далече в лунната нощ.
Дали шумът от веселбата събуди якия мечкар, или той още не беше заспивал? Па и как да заспи в тая смрад? В обора бяха се изтъркаляли двайсетина капнали от дневния труд ратаи. Миришеше на пот и тор. Мечкарят се надигна, прекрачи спящите тела и се измъкна навън. Задиша често и дълбоко, за да проветри гърдите си от вонята. Огледа се. Луната огряваше начупените покриви на струпаните в разкривена купчина постройки. Между тях, там, гдето дворът не беше застроен, се издигаше висока стена с чардак от вътрешната й страна, отгдето се наблюдаваше околността и можеше, ако се приклекне, да се стреля безопасно.
Нейде просвири горски кос.
