информация за „Кол да Варда“ и злитовията. Нашата резервация за хижата бе направена чрез него и аз предполагах, че той ще може да ми разкаже някои подробности, от които имах нужда.
Едуардо Манчини беше нисък, набит човек, с доста светла кожа за италианец. Беше наполовина венецианец и наполовина флорентинец и бе живял дълги години в Англия. В същност той на времето играел в английския национален отбор по бобслей. Бил един от най-добрите в световния бобслей елит. Но преди около десетина години трябвало да свие знамената поради страшно лошо падане. Дясната му ръка била счупена на толкова много места, че сега почти не си служеше с нея.
Без съмнение на времето е имал стройна атлетическа фигура, но сега бе надебелял толкова много, че това дори му пречеше да ходи. Пиеше непрекъснато. Предполагам, че е започнал да пие след последното падане. Не беше трудно да го разпозная сред гостите на хотела. Приличаше на инвалид — пълното му тяло се движеше бавно, почти сковано сред тях. Той беше изпочупил едва ли не всичките си кости по едно или друго време и според мен в тялото му имаше доста голямо количество платина на мястото на липсващите кости. Но независимо от всичко, набразденото му от гуляите лице надничаше добродушно под рошавата тицианова коса, която стърчеше почти право нагоре, придавайки му едновременно височина и някакъв младежки любопитен вид. Той беше много богат човек и притежаваше най-големия хотел в Кортина.
По-голямата част от това аз научих от един американец, когото срещнах в бара преди вечеря. Като полковник от американската армия той заемал някакъв ръководен пост в Кортина по времето, когато съюзническите войски ползваха курорта за отпускарски център.
Намерих Едуардо Манчини в бара. Той и жена му пиеха с моя американски приятел и двама английски офицери, дошли от Падуа. Американецът ме представи. Аз споменах, че заминавам за „Кол да Варда“ на следващия ден.
— Ах, да — възкликна Манчини. — Вие сте двама, нали? И смятате да снимате там филм? Както виждате, аз знам какви хора са гости на моя хотел. — И лицето му просветна от удоволствие. Говореше английски много бързо и с едва забележим акцент на кокни17, примесен с италианска интонация. Но беше много трудно да разбереш какво казва, тъй като изговорът му се затрудняваше от слюнката, която се събираше в ъглите на устата. Предполагам, че едната му челюст е била раздробена при някое от многобройните падания и не е зараснала правилно.
— „Кол да Варда“ принадлежи на хотела, нали? — запитах аз.
— Не, не, боже всемогъщи, не! — поклати глава той яростно. — Не трябва да оставате с това впечатление. Аз не бих искал да обвинявате мен за всички неуредици на тази хижа. Ще си съставите лошо мнение за мен. Моят хотел е моят дом. Аз не приемам кого да е тук, нали разбирате? Вие сте мои гости. Така се отнасям към всички, които виждате тук. — И той посочи с широк жест към разноцветната тълпа, която изпълваше бара й фоайето на хотела. — Ние се стараем абсолютно всичко да е в ред, за да не си кажете, че моята жена и аз сме лоши домакини. И затова не искам да ме обвиняват за „Кол да Варда“. Там не е удобно. Алдо е глупак. Не знае как да обслужва хората. Той е мързелив и което е най-ужасното, не го бива за барман. Не е ли така, Мимоза?
Жена му се усмихна и кимна зад чашата си с мартини. Тя беше дребна и привлекателна и имаше хубава усмивка.
— Аз смятам, как се казва на английски, да, смятам, „да му дам пътя“ — продължи той. — Моля да ме извините за лошия английски. Много отдавна не съм бил в Англия. Едно време имах хотели в Брайтън и Лондон. Но това беше много преди войната.
Уверих го, че говори английски отлично. И наистина, ако аз говорех толкова добре италиански в моята родина, нямаше да се чувствувам задължен да се извинявам.
Той кимна с глава, като че ли точно такъв отговор бе очаквал да чуе.
— Да, аз ще му дам пътя — обърна се той към съпругата си. — Ние ще го уволним, скъпа, вдругиден. И ще пратим там Алфредо. Той има добра жена и те ще стопанисват добре хижата. — Той постави ръката си върху моята. — През това време вие няма да се сърдите на мен, нали? Аз, както биха казали вашите доктори, съм
— Искате да кажете, че тя ще премине към вашия хотел?
— В петък — кимна той. — Ще има търг. Аз ще я купя. Всичко е уредено. След това ще видите.
— Нещо не ми е ясно, Манчини — прекъсна го американецът. — На италианските търгове не се ли наддава? Ако в Америка такава хижа се обяви за продажба на търг, за нея ще се борят най-различни собственици на недвижими имоти и бизнесмени, за които ще е удоволствие да станат собственици на такава играчка като злитовията. Знам, че сте най-големият хотелиер в областта, но предполагам, че има и други, които биха желали да притежават хижичката.
— Вие не разбирате как стават тия работи в Италия — отговори Манчини с бързо присвиване на очи. — Ние тук не сме глупаци. Ние сме бизнесмени. И не се караме като куче и котка. Ние оправяме работите помежду си. На другите хижата не им трябва. За тях тя е твърде далеч. Докато аз притежавам тук много голям хотел и непрекъснато прогресирам. Хижата ще е печеливша, защото „Кол да Варда“ ще стане собствена ски писта на „Сплендидо“. Ще пусна автобуси дотам и тази писта няма да е натоварена като Покол, Тофана или Фалория. Така че няма да има никой друг да наддава освен мен. А човек, който не е тукашен, няма никога да се реши да я купи. Той знае, че после ще бъде бойкотиран.
— Много ми се иска да присъствувам на италиански търг — казах аз. — Къде ще се състои той?
— Във фоайето на „Луна“. Наистина ли искате да дой дете?
— Да, ще ми бъде много интересно.
— Тогава ще дойдете с мен, да? — Майчини поклати глава, като се смееше. — Но ще бъде много скучно, предупреждавам ви. Без изненади и фойерверки. Ще има само едно наддаване — на много ниска цена — и това ще е всичко. Но ако наистина искате да дойдете, чакайте ме тук в единадесет без петнадесет в петък и ще отидем заедно. След това ще пийнем по чашка, за да отпразнуваме покупката, а също и заради това, че ако не ви почерпя едно питие, вие ще останете с чувството, че сте си загубили напразно времето. — И той се разсмя с дълбок, гърлен смях. — Правителството няма да спечели кой знае колко от тази сделка. Което е добре, тъй като ние не обичаме правителството. То е южняшко, а ние предпочитаме Австрия. Италианци сме, но смятаме, че австрийците управляваха по-добре. Ако имаше плебиоцит, аз мисля, че тази част от страната щеше да гласува за връщането ни към Австрия.
— Какво общо има правителството с хижата? — запита американецът. — Доколкото си спомням, злитовията е била построена от германците за алпийските им части. След това там се настанило британско поделение. Да не би английските военни да са продали хижата на италианското правителство?
— Не, не. Малко преди да свърши войната, германците я продадоха евтино на бившия собственик на „Екселсиор“. От него я реквизираха англичаните. Хотелът му също беше реквизиран. Но когато англичаните си отидоха, на него му дойде нанагорно. Той беше прекалено голям колаборационист. Ние го принудихме да разбере, че за него ще е най-добре да продаде каквото има, и един малък синдикат, образуван от нас, изкупи цялото му имущество. Виждате ли, ние сме като едно малко семейство тук в Кортина. Ако нещо не върви, вземаме необходимите мерки. Това беше преди една година. Тогава бизнесът не вървеше и злитовията не ни трябваше. Беше продадена много евтино на някой си Сордини. — И той направи драматична пауза. — Това беше много странна сделка. Ние нищо не знаехме. И откъде можехме да знаем? Той не е тукашен. Бяхме много изненадани, когато го арестуваха. И двамата работници, които беше назначил, и тях арестуваха — те също бяха германци.
— Не ви разбирам — намесих се аз, като се стараех да прикрия възбудата си. — Този Сордини германец ли е?
— Но да! — отговори с учуден глас Манчини. — Името Сордини е служило за прикритие. Той се преименувал само за да избегне възмездието за всичките си престъпления. Вестниците писаха за всичко. И по вашето радио дори съобщиха, чух го с ушите си. Един капитан от карабинерите19 го арестува. Капитанът и аз пиехме заедно в този бар вечерта, преди да се качи горе да го арестува. Ние смятаме, че Сордини е купил хижата, за да се укрива там. Заведоха го в Рим и го бутнаха в Реджина Коели20. Но той не се самоуби в този затвор. О не, той вероятно е имал приятели и се е надявал да избяга, както направи Роата — главнокомандуващият армията на Мусолини в Албания, за когото съобщиха, че се измъкнал от болницата по пижама и изчезнал по река
