и кисел вкус на зеленясал хляб. За мъртвите, какво си ти, Родино? Под падналите знамена годините са черна броеница сълзите… мъжките сълзи са пръснати медали по земята. Животът се изнизва и отлита обидена и черна птица. Гърдите ме болят и няма въздух, но въздух няма и там в черните поля на Дойран, където газови гранати са пълнили гърдите жълти храчки изплюти в кръв в черна кръв във черния окоп. Усърдно враните кълват… и чувам човките им по лицето кълват…! Жълти човки, раздират Българското знаме и го ядат като стара мърша. Оковани сме от пъпната си връв, оковани във вериги — заточение. Отгоре мрак. Нощта потропва със ботуши подобно пийнал капитан с калашник в ръката. И паднал със изцъклени очи нагоре, в звездното небе се взираш, където празното небе небе … Разбираш ли?! Небе! Като мастилница е мътно. А в мене малкото дете все още стиска вързано хвърчило и тича по зелените поляни защо ли?! Татко, питам те — Защо? Мамо …, бях ли твоето зайче … на дядо куфарът мълчи и сребърните му медали са мокри … Моите очи докосват се до нещо свято. Екот на картечница кънти в сърцата ни от упор! Искам да го чуеш: та та та та тря-я-яс шрапнел, право в стената от въпроси. Има ли въпроси? Чу ли, канонадата на цяло време взело вещицата зла, дядо ми, и много други. Трамваят ми е подарил билет продупчен, скъсан от кондуктор. Ще стана утре точно в 6 на малкия закуска ще направя. И кухнята облечена в слип ще ме разглежда похотливо — жадно. … Обичам да повръщам сутрин. Защото стария букет от изсушени хризантеми и латерни пред шапките с цвят на сняг (големи, някак си помпозни) със дами с привкус на виенски валс го няма моя век… … го няма.
