На Задушница

Мария ИлиеваНа Задушница

Ниско небето е виснало
измокрено,
                черно
                        преметнато
върху острия хълбок отсреща.
Докосвам медали.
Тенекийки ръждясали,
трикольори.
Манерки изпразнени
от стария куфар на дядо.
Грехът е гнездото на паяци,
домуват от „Многая лета“…
Пипам на баба дантелите,
на татко овехтялата същност,
на мама плесниците в кухнята…
Отговор няма!

Тихо е.
Сякаш спокойно.
Дори — много спокойно.
Като пийнал кръчмарин
е доволен и сит,
прозорецът
сред всичките сгради…
Някъде кукумявка изкряска.
Мъртвите на могат да плачат.
Кафявата кръв по земята
(на всички от фронта)
е станала гнила
и днес
татул е родила.

Татулът е билка от злоба,
Чувах, че съседката слага,
да не снасят кокошки…
Земята…
онова Българско знаме
накраят —
                        в червено
        от кръв
Знамето…
Под което много герои…
и моят си дядо
(някой си, някакъв, никакъв …)
месото от фронта
по което черните врани
        и сови
                мръсници
кълвяха със човки
                червени и сини.
Разпиляха на дядо ми костите.
Избърсвам със длани
и мия със сълзи
сандъка на дядо.
В който няколко ризи
една Библия малка
и много медали
говорят за моята същност.
И не само за нея …

        Защото, когато
се движа в трамвая
и виждам дървета
        достатъчно стари
молитва не чувам
и разказ и мъка.
Трамваят е пълен,
със всяка седалка.
Понякога чувам …
(не знам в съня ми),
фелддебелът вика,
гласът му е бликащ
— извор размътен
понесъл телата
на удавени мишки.
— „Родината нека,
        да бъде над всичко…“

И усещам земята…
Земята!
Земята топла от кръв,
как върху нея житата
избуяват
        от пот,
                        кръв,
                и сълзи на войник.
И усещам, че мирис
все още …
на страх
човешки страх
кисел вкус на пушек от барут