„Юмимото“ беше една от най-големите компании в света. Господин Ханеда ръководеше отделите за внос и износ, които купуваха и продаваха всичко съществуващо навсякъде по планетата.
Каталогът „Внос-Износ“ на „Юмимото“ представляваше чудовищна версия на каталога „Превер“: от финландския ементал до сингапурската сода през канадските оптични влакна, френските гуми и зеблото от Того — всичко беше вътре.
Парите на „Юмимото“ надхвърляха човешкото въображение. След натрупването на определено количество нули сумите напускат света на цифрите, за да навлязат в областта на абстрактното изкуство. Питах се дали в компанията изобщо имаше човек, способен да се радва от печалбата на сто милиона йени или да съжалява за загубата на същата сума.
Служителите от „Юмимото“, също като нулите, добиваха стойност единствено поставени зад другите цифри. Всички освен мен — аз нямах даже властта на нулата.
Дните минаваха, а аз все така не служех за нищо. Което не ме тревожеше особено. Имах чувството, че са ме забравили, но това не ми беше неприятно. Седнала на бюрото, четях и препрочитах документите, оставени от Фубуки. Те бяха смайващо безинтересни с изключение на списъка на служителите в „Юмимото“ — той съдържаше име, фамилия, дата и място на раждане на служителя, евентуално име на съпругата или съпруга, на децата, както и датите им на раждане.
Сами по себе си тези сведения не бяха ни най-малко вълнуващи, но когато човек е много гладен и кората хляб му се струва апетитна — в състоянието на бездействие и недохранване, в което се намираше мозъкът ми, списъкът ми изглеждаше занимателен като светска хроника. Впрочем той бе единственият документ, който разбирах.
За да си дам вид, че работя, реших да го науча наизуст. Имаше около стотина имена. Повечето служители бяха женени и с деца, от което задачата ми се усложняваше.
Работех: лицето ми бе ту наведено над списъка, ту вдигнато нагоре, когато рецитирах наум в черната си кутия. Вдигнех ли глава, погледът ми попадаше на седналата срещу мен Фубуки.
Господин Сайто не ме караше вече да пиша на Адам Джонсън, нито на когото и да било. Всъщност той не искаше абсолютно нищо от мен, освен да му нося кафе.
Когато човек е новоназначен в японска фирма, съвсем нормално е да започне от „ошакуми“ — „службата на почитания чай“. Приех тази роля много на сериозно, още повече, че беше единствената, която ми повериха.
Бързо опознах навиците на всеки от служителите: за господин Сайто черно кафе в осем и половина. За господин Унажи кафе с мляко и две бучки захар в десет часа. За господин Мицуно чаша кока-кола на всеки час. За господин Окада английски чай с една идея мляко в пет следобед. За Фубуки зелен чай в девет сутринта, черно кафе по пладне, зелен чай в три следобед и едно последно черно кафе в седем вечерта — всеки път тя ми благодареше с очарователна любезност.
Тази скромна дейност се оказа пагубна за мен.
Една сутрин господин Сайто ме предупреди, че вицепрезидентът ще приеме в кабинета си важна делегация от приятелска фирма.
— Кафе за двайсет души.
Влязох при господин Омоши с голям поднос в ръце и се държах направо перфектно — поднасях кафето със сведени очи и с подчертана смиреност, не спирах да се кланям и да каканижа най-изтънчените формули на учтивост. Ако съществуваше орден за „ошакуми“, в този момент го заслужавах.
Часове по-късно делегацията си тръгна. Тогава прогърмя гласът на огромния господин Омоши:
— Сайто-сан!
Видях как господин Сайто подскочи, стана блед като платно и се затича към леговището на вицепрезидента. Виковете на дебелака отекваха зад стената. Не се разбираше какво казва, но явно не беше много мило.
Господин Сайто се върна с разстроено лице. Обзе ме глупаво съчувствие към него, като си помислих, че тежи три пъти по-малко от своя агресор. После го чух да ме вика и го последвах в един празен кабинет. Беше толкова бесен, че чак заекваше.
— Изложихте ни пред делегацията! Използвахте фрази, от които си личеше, че владеете прекрасно японски.
— Но аз наистина говоря не лошо японски, господин Сайто.
— Млък! С какво право се защитавате? Господин Омоши е много недоволен. Създадохте отвратителна атмосфера на сутрешното събрание. Как биха могли нашите партньори да ни имат доверие, след като една бяла разбира техния език? От сега нататък вече не говорите японски.
Ококорих се от изненада.
— Моля?
— Вече не разбирате японски. Ясно ли е?
— Но нали „Юмимото“ ме нае, защото говоря вашия език!
— Не ме интересува. Заповядвам ви да престанете да разбирате този език.
— Невъзможно. Никой не може да изпълни такава заповед.
— Винаги има начин да се изпълни една заповед — ето какво трябва да разберат западните ви мозъци.
„Така значи“, помислих си, преди да продължа:
— Японският мозък може би е в състояние да се насили да забрави един език. Западният мозък не е способен на това.
Господин Сайто реши, че този екстравагантен аргумент е приемлив.
— Опитайте все пак. Или поне се преструвайте, че опитвате. Такава е заповедта, ясно ли е?
Тонът му беше рязък и сух.
Трябва да съм изглеждала особено, защото, когато се върнах в кабинета, Фубуки ми хвърли нежен и изпълнен с тревога поглед. Дълго не можах да дойда на себе си, седях и се питах какво да предприема.
Би било най-логично да си подам оставката. Но не можех да се реша на тази стъпка. За европейците в това не би имало нищо позорно. Не и за японците — щях да загубя всякакво достойнство в очите им, ако напуснех. Беше изминал едва месец от едногодишния ми договор и да си тръгна толкова скоро, щеше да е срамно както според японците, така и според самата мен.
Още повече, че нямах никакво желание да си ходя. Бях положила усилия, за да вляза в тази компания — научих токийския бизнес език, преминах през тестове. Е, нямах амбицията да ставам експерт по международна търговия, но открай време мечтаех да живея в тази страна, която бях издигнала в култ още през идиличното време на детството ми.
Реших да остана.
Следователно трябваше да намеря начин да изпълня заповедта на господин Сайто. Проведох истинско геоложко проучване в мозъка си, за да открия някой пласт, склонен към амнезия — съществуваха ли подземни килии в невронната ми крепост? Уви, там имаше добре защитени и зле защитени места, наблюдателни кули и пукнатини, дупки и трапове, но нямаше нищо, в което да погреба цял един език.
След като нямаше как да забравя, способна ли бях поне да се преструвам, че съм забравила? Можех ли в езиковата гора, избуяла в главата ми, да скрия огромните японски криптомери зад френските букове, английските липи, латинските дъбове и гръцките маслинови дръвчета?
Мори, фамилното име на Фубуки, означаваше гора. Дали затова не бях вперила в нея безпомощен поглед? Установих, че тя продължава да ме гледа неразбиращо.
Надигна се и ми направи знак да я последвам. В кухнята се строполих на един стол.
— Какво ви каза той? — ме попита Фубуки.
Излях си душата. Гласът ми трепереше, в очите ми напираха сълзи. Опасни думи заизлизаха от устата ми:
— Мразя господин Сайто. Той е мръсник и глупак.
Фубуки леко се усмихна.
— Не, лъжете се.
— Е да, разбира се. Вие сте добра, не виждате лошото. Но може ли някой да издаде такава заповед и да не е…
