казвам Хана. Можете да ме наричате така, ако желаете.
Момъкът се усмихнал дяволито, сякаш знаел по-добре. Сякаш му се струвало, че тя иска да се пошегува.
— Ама аз наистина се казвам така — разгорещила се Хана. — Мога да ви покажа личната си карта. И мене името не ми харесва особено, но вината не е моя. Дядо ми се казвал Йоханес.
Но момчето, изглежда, продължавало да не вярва.
— А как според вас би трябвало да се казвам? — попитала Хана и го погледнала с интерес.
„Що за излишен въпрос“ — мислел сякаш той.
И изминало доста време, преди да й отговори. Той раздвижил устни, но звук не се чул. Устните му се притворили леко два пъти, след това останали малко полуоткрехнати. Хана се разнежила съвсем. „Само ако знаех, като каква си ме представя. Не бих искала да го разочаровам. Той се уповава изцяло на мен.“ Тя се извърнала смутена и потърсила някакъв предлог. Станала да донесе пакетче бисквити.
— Съвсем ги забравих. Шведски са. Опитайте ги само. Такива бисквити ние отдавна вече не знаем. Получих ги подарък за рождения си ден. Всъщност исках да ги пазя още някое време, но сега вече няма значение. Яжте.
Хана почнала да се разхожда нагоре-надолу из стаята, търсейки нещо, с което да се улиса. Защото не искала вече да гледа момчето. Но после изведнъж седнала пак и казала:
— Сега вече зная кой сте. Глупаво е, че не се сетих веднага. Не, аз няма да избягам. Не мислете, че се страхувам от вас. И защо ли? Може би тъкмо за това съм дошла тук. Съвсем правилно е, че преди малко се срещнахме във водата. Само дето не ви познах веднага.
Обаче момчето само я гледало озадачено, без да разбира.
— Защо е нужно да играем повече на криеница — продължавала да го убеждава Хана. — Съгласете се. Веднъж някой ми бе разказвал или съм чела някъде, че става така, и сега отново се сетих. Когато ангелът на смъртта се появи, разбира се, никой не го разпознава веднага, но на часа се влюбва в него и вече връщане назад няма.
Ала момчето никак не давало вид, че е склонно да се съгласи с нея.
Неочаквано Хана се разплакала. Тя се противяла, само била изненадана от сълзите, но те просто извирали сами. Най-напред само се замъглили очите й. „Ей сега ще се размине“ — мислела си тя, а той нищо не забелязвал. Но след малко не можала вече да ги удържи и те потекли по лицето й.
— Извинете ме — помъчила се да каже тя. — Най-добре е да не обръщате внимание. Аз не съм ревла. Но не съм виждала морето цели шест години. Тази е причината. Вие не можете и да си представите какво значи това. Аз сама не предполагах, че мога да плача.
Една сълза капнала в чашата за чай и когато Хана забелязала, станало й още по-тежко.
Младежът се въртял неспокойно на стола си. Не знаел със сигурност какво трябва да направи. Ако имал кърпичка, щял да я подаде на Хана. Много плахо протегнал ръка към нея, за да я погали. Когато докоснал лицето й, Хана отдръпнала ръката му.
— Остави — казала тя, — ей сега ще ми мине.
Но не й минало. Тя стискала силно ръката му, отпусната върху масата, в своята ръка.
— Какво да те правя? — хълцала тя. — Те ще ти надянат униформа и ще те пратят на фронта. С всички правят така и аз не мога нищо да променя. Ти трябва да се убедиш, че това не е за теб. Ти съвсем не знаеш какво става тук. Мислиш си, че навсякъде е като там, откъдето идваш, или, ако щеш, като тук. Тук с морето, има още дървета и поля, и рибарско селце. И аз самата не знаех това. Тази къщичка наистина е ограбена, но то е дребно нещо. Собственост е на родителите на бившия ми годеник. Те ми казаха: „Иди и виж какво е останало. Ние сме вече много стари.“ Имаха единствен син и той загина още щом почна войната. Колко отдавна беше това!
Но ако направиш само няколко крачки навътре в сушата, ще видиш, че всичко е разрушено. Ние вече привикнахме, не познаваме друга картина и си мислим, че така и трябва да бъде. Но ти, какво ще правиш ти там? Ти може би смяташ, че един ден ще настане справедливост и като видят, че всичко е разрушено, няма да почнат пак война. Ах, когато дойде време, те пак ще почнат. Тя не им дава мира, изглежда, че не е възможно другояче. И тогава ти ще загинеш, а аз не искам това. А и да не загинеш, ще се върнеш съвсем друг и не ще знаеш за какво съм ти аз. Всички са така, нали виждам. Ще обикаляш сърдит, защото ще си гладен. Или ще правиш търговия на черна борса, за да спечелиш пари и да купиш нещо. Пък теб никак не те бива за тази работа. А аз? Като виждам всичко това, какво трябва да правя? Една лекарка ми каза неотдавна: „Който при днешните условия роди дете на тоя свят, върши престъпление.“ Тя се гневеше на мъжете, загдето не размислят.
Знаеш ли, майка ми е добра жена и аз я обичам. Но не мога с нея да говоря по тези въпроси. Работя в една книжарница. Вечер, като се върна в къщи, мама ми разказва например, че получила от зарзаватчията една зелка. И за нея стояла два часа на опашка. Тя иска да ме зарадва с това и понякога ми се удава да й покажа, че се радвам. А съвсем не си заслужава за тая зелка. Или пък имала неприятности с хората, при които живеем, спречкали се в кухнята или нещо друго. Не сме добре с жилището. Целият ни квартал бе опожарен и ние трябваше някъде да се подслоним. Ти може би си въобразяваш, че имам някаква собственост? Да, имах преди. Но всичко загубихме. Роклята, тая, дето сега нося, по-рано изобщо не бих облякла. Виждаш ли, а трябва да утешавам мама. „Не сме толкова зле“ — казвам й. А това не е истина и не винаги успявам да я утеша. Тогава ставам избухлива. Ти съвсем не знаеш колко гневливи сме станали всички. Ако знаеше, никога не би се и опитвал. Може и да се разгневиш без капка твоя вина. А ти просто ме хващаш здраво за крака и си мислиш: тя ще съумее да се справи. А как бих могла? И какво изобщо знаеш за мен?
Аз едва преди три дни се реших да дойда тук. Така изведнъж. Никак не беше лесно да се сдобия с билет за влака. И после това изморително пътуване. Рекох си: „Трябва веднъж да се измъкнеш от всичко и да размислиш.“ Откъде можех да зная отнапред, че бих могла да заплача. Защото и с най-добрите хора не можеш да говориш за тия неща. Да, има още такива. Не е вярно, че всички сме лоши. Някои си останаха такива, каквито трябва да бъдат. Малцина са и мъчно е да ги откриеш, но все пак ги има. Ако ги намериш обаче, не бива в никакъв случай да говориш с тях за дреболии. Имам пред вид за зелки и други такива работи. Защото ще ти отговорят: „Това не е толкова важно“ — и ти ще се засрамиш. Макар че и ти може би мислиш същото, че наистина не е важно. Обаче ако някой няма грижа за тия неща, ще умрем от глад. Кажи, как да живея?
Хана стиснала ръката на младежа и сама се уплашила.
— Да не ти причиних болка? — попитала тя. — Не ти ли с студено? Защо не си вземеш от бисквитите? Те са толкова хубави. Нямам нищо друго за теб. Направени са с истинско масло. И чаят не беше всъщност предвиден за теб. Един клиент ми го даде. Намерила му бях една книга, която много му била необходима. Сега и книги има съвсем малко. Най-напред не исках да взема чая, но после все пак го взех. С определени намерения. Изслушай ме. Ти спокойно можеш да знаеш всичко. Дори е по-добре, за да не ми отправяш упреци след това. Пък и аз не съм взела окончателно решение. Защото всъщност за днес имах уговорена среща с него. Същия, за когото съм донесла този чай. Наистина той винаги казва: „Нямам нужда от чай!“ — но аз зная колко е необходим чаят при неговата работа. Нищо не съм му казала за моето пътуване. Ако не отида днес, ще бъде малко изненадан. Но не за дълго. Исках предварително да му пиша писмо, но се отказах. Той ще си помисли: случило й се е нещо непредвидено, и веднага ще се залови с работата си. Той не го изразява толкова грубо, колкото звучи, но все пак аз не съм съвсем сигурна. Ти как мислиш?
Преди три дни ми се стори да е точно така. Седях на софрата в неговата стая и шиех нещо. Бях забелязала, че левият маншет на ризата му се е протрил. Това става от верижката на ръчния часовник. Казах му: „Дай ми ризата си, маншетите могат да се обърнат“, а той отвърна ядосано: „Няма нужда! — И добави: — Не за това си тук!“ Но аз просто взех ризата и се залових за работа.
Той седеше на пианото и упражняваше нещо. Той е пианист. Запознах се с него, когато дойде в магазина да търси една книга. Запитах го: „Защо не давате вече концерти?“ Защото преди войната го бях слушала няколко пъти. Тогава беше доста известен.
От този ден се познаваме. Той твърдеше, че най-напред пръстите му трябвало да се раздвижат. Към края на войната пратили и него на фронта. Не е ли срамно! Когато водят война, за нищо не държат сметка, а който се противи, него го застрелват. Виждаш ли, ето така е тук при нас.
Но пръстите не са единствената причина. Отдавна вече той би могъл да ги използва, както би
