за да могат да бъдат съдени, наказвани, за да могат да бъдат виновни — следователно всяко действие би трябвало да бъде пожелано от волята, произходът на всяко действие би трябвало да се търси в съзнанието. През което пък това основно фалшифициране в психологията се превръща в принцип на психологията. Днес, когато светът върви обратно на посоката на движението, ние, безнравствениците, искаме да го лишим от чувството за вина, от понятието „наказание“, да изчистим от тия термини психологията, историята, природата, обществените институции и произхождащите от тях санкции, за нас няма по-радикален противник от теолога, който залъгва света с „предопределеността на световния ред“ и по този начин обосновава „наказанието“ и „вината“. Християнството е метафизика на палача…
Какво единствено може да бъде нашето учение? Това, че никой не дава качествата на човека — нито бог, нито обществото, нито родителите и предтечите, нито пък той самият. (Безсмислието на току-що посочените представи е проповядвано от Кант в учението му за „свръхестествената свобода“, а вероятно се е срещало и при Платон.) Никой не е отговорен за това, че изобщо съществува, за това, че е сътворен по този или онзи начин, че се намира при такива обстоятелства или в подобно обкръжение. Фаталността на същината му не се определя от фаталността на всичко онова, което предстои. Той не е следствие на някаква воля, смисъл или цел, никой не прави чрез него опит да постигне „човешкия идеал“, „идеала на щастието“ или „идеала на моралността“ — изобщо да се залага в съществото му каквато и да е цел е просто абсурдно. Ние сме измислили понятието „цел“, „смисъл“ — а в реалността то не съществува… Ти си необходим, носиш в себе си частица от съдбата, принадлежиш на цялото, просто си в цялото — не съществува нищо, което да насочва твоята действителност, нищо, което да я измерва, сравнява или осъжда — това би означавало да се измерва, сравнява или осъжда цялото… но извън това цяло не съществува нищо! Това, че никой не носи отговорност, че същността на действителността не може да се отпрати към causa prima15, че светът не е нито единство на усещанията, нито на духа — именно в това се състои великото освобождаване, едва по този начин отново се постига невинността на бъдното! Понятието „бог“ бе досега най- големият упрек срещу съществуването, срещу действителността… Ние отричаме бога, ние отричаме отговорността си пред бога — едва тогава ще спасим света.
„ОБНОВИТЕЛИТЕ“ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Всички знаят изискването ми към философите — а се поставят отвъд доброто и злото, да преодолеят илюзията на моралната присъда. Това мое изискване е следствие на едно прозрение, което аз формулирах пръв — това, че не съществуват никакви морални дадености. Общото между моралната и религиозната присъда се състои в това, че и двете вярват в несъществуващи реалности. Моралът е само едно тълкуване на определени феномени, или по-точно казано — погрешно тълкуване. Както моралната, така и религиозната присъда принадлежат към незнанието, което е лишено от понятието за реалност, от разграничаването на реалното и имагинерното — — в този смисъл истината на подобно ниво окачествява неща, които ние днес назоваваме внушение, фантазия, илюзия… Иначе казано, моралната присъда не би могла да се изрази словесно — защото като такава тя съдържа в себе си само противоречия. Но тя си остава незаменима като семиотика; поне за знаещия тя разкрива най-ценните реалности на културата отвътре — ония реалности, които сами не знаеха толкова, че да разберат себе си! Моралът е просто знакова реч, симптоматология; трябва предварително да знаеш за какво става дума, за да извлечеш полза от нея…
Един бегъл пример. През всички времена са искали да „подобряват“ човечеството; това „подобряване“ преди всичко се е наричало „морал“. Но в тази дума са скрити най-различни тенденции. Както опитомяването на бестията — човека-звяр, така и отглеждането на определен вид човек е наречено „подобряване“; едва тези зоологически термини изразяват истинските реалности, за които типичният „подобрител“ — духовникът — няма и понятие и не желае да има.. Да се нарече опитомяването на едно животно „подобрение“ — в нашите уши това звучи несериозно. Онзи, който знае какво става в една зоологическа градина, не вярва особено в „подобряването“ на звяра. Последният отслабва, става по-малко опасен, а чрез депресиращите афекти на страха, болката, раната и глада той бива превърнат в болнав звяр. — Не по-различно е и положението на опитомените хора — „подобрени“ и „обновени“ от духовенството. В ранното средновековие, когато църковното дело е наподобявало зоологическа градина, са били подлагани на гонения най-съвършените творения на „русия звяр“ — опитвали са се да „обновят“ и „подобрят“ благородните германци. Но как ли е изглеждал един „подобрен“ германец, затворен зад решетките на манастирската килия? Точно като човешка карикатура, като изрод; той се е превърнал в „грешник“, вонящ в клетката, заключен сред ужасни обвинения… И е лежал там болнав, угрижен, озлобен срещу самия себе си — изпълнен с омраза срещу жизнения подтик, презиращ всичко още силно и щастливо… Накратко — „християнин“… Погледнато физиологически — в борбата със звяра единственото средство е да го разболееш, да го отслабиш… Църквата разбра добре това — тя поквари човека, отслабвайки го, като при това обяви, че го „подобрява“…
Нека разгледаме друг пример от така наречения морал — случая с отглеждането на определена раса и вид. Най-великолепният материал за това е индийският морал, санкциониран в религия като „закон на Ману“. Тук е поставена задачата да бъдат отгледани не по-малко от четири раси едновременно — духовно-аристократична, военна, търговско-земеделска и ратаи (шудра). Повече от ясно е, че не сме попаднали сред звероподобия — дори само за планирането на подобно отглеждане е предпоставка един многократно по-мек и разумен човек. И отвратени от задушливата смрад на християнската килия, поемаме дълбоко дъх — въздухът тук е здрав, висш, чист, просто пристъпваме в друг свят. Колко беден и зловонен е Новият завет в сравнение с Ману! Но и тази организация е имала необходимостта да бъде страшна — но не за борба със звяра-човек, с бе-стията, а с неговото противоположно понятие — не-отглеждания човек, човека миш-маш, чандала. Но и тя не разполага с друго средство, освен да го разболее, да го отслаби, да го направи безопасен — това е била борбата с „множеството“. Сигурно няма нищо по-чуждо и по-противоречащо на нашите морални чувства от тези предпазни мерки на индийския морал. Например третият едикт (Авадана Састра I), който се отнася за „мръсните зеленчуци“, определя лука и чесъна за единствена храна на чандала, позовавайки се на писанието, че не им се разрешават, житни растения и плодове, съдържащи в себе си семена. При това на чандала се забранява употребата на огън и вода за приготвянето им. Същият едикт постановява, че чандала нямат право да черпят вода от реките, изворите и езерата, а само от блатните ръкави и следите в калта, оставени от животинските копита. Било им е забранено да перат дрехите си и да се мият, защото определената за тях вода е можела да се използва само за утоляване на жаждата. И накрая, на жените от кастата на ратаите шудра е било забранено да акушират жените чандала, а на
