известно на цяла Европа — голямата политика не може да заблуди никого… Германия все повече и повече се превръща в равнината на Европа. Все още търся поне един немец, към когото аз да мога да се отнеса сериозно — и още повече някой, с когото да се повеселя! Залезът на боговете: не схваща ли някой сериозността, която намира в тия думи един пришълец! Сякаш за нас най-непонятното нещо е веселостта…
Дори и при бегъл поглед е ясно, че немската култура запада — и за това съществуват достатъчно причини. Все пак никой не може да даде повече, отколкото притежава — това важи както за индивида, така и за народа. Когато се раздаваш във властта, в голямата политика, в стопанството, в световните отношения, в парламентаризма, във военното дело и когато отдаваш там по-голямата част от разума, сериозността, волята, себенадмогването — и изобщо когато съществува превес в едната посока, ясно е, че нещо не достига в другата. Не бива да се заблуждаваме — културата и държавата са антагонисти; „културна държава“ — това е просто една модерна идея. Винаги едната живее за сметка на другата. Всички велики културни епохи са време на държавен упадък: великото в културен смисъл е било аполитично, даже антиполитично… Сърцето на Гьоте просто се е разтворило пред феномена Наполеон — и при Освободителните войни отново се затворило… В мига, когато Германия се издига като велика мощ, Франция получава друго значение като културна сила. Още сега се чувства една нова, различна сериозност, нова страст на духа, която се е преселила в Париж — например въпросът за песимизма, проблемът „Вагнер“. Почти всички психологически и художествени въпроси там се разглеждат несравнимо по-изтънчено и по-задълбочено, отколкото в Германия — немците са просто неспособни за този вид сериозност. — В историята на европейската култура възникването на Райха означава единствено едно: преместване на тежестта. Всекиму е известно: в главното — а това винаги остава културата — на немците никой не обръща внимание. Питат ме: Бихте ли ни посочили поне един духовно извисен немец, за когото да кажем, че принадлежи на Европа? Като Гьоте, като Хегел, като Хайне, като Шопенхауер? — Това, че вече изобщо не съществува дори и един немски философ, буди огромно, безкрайно учудване.
По отношение на цялата висша същност на немското възпитание бихме казали едно: целта е заменена със средствата, необходими за постигането й. Това, че отглеждането и възпитанието са истинската цел, а не Райхът, че за тази цел се нуждаеш от възпитатели, а не от гимназиални учители и университетски учени — бе забравено… Възпитатели, които сами са добре възпитани като аристократични и благородни духове, просто изискват непрекъснати доказателства — чрез словото и мълчанието — за една именно зряла култура, а не зазубрена в училищата и университетите простащина, възхвалявана пред младежта като „най-висша“. Липсват възпитатели, с изключение на изключенията, а те са първата предпоставка на възпитанието. Оттук и упадъкът на немската култура. Едно от крайно редките изключения е моят почитан приятел Якоб Буркхард от Базел — именно нему Базел дължи днешното си предно място в хуманността. Онова, което фактически „висшите училища“ в Германия постигнаха, е всъщност едно брутално насочване в обратна посока — възможността при минимална загуба на време да се подготвят огромни маси млади хора, полезни за използване в държавните служби. „Висше възпитание“ и огромно количество — та това си противоречи в самата същност. Всяко възпитание е едно изключение — трябва да си привилегирован, за да получиш правото на едно толкова високо отличие. Големите, великите неща не могат да бъдат общински имот — pulchrum est pan corum18. Кое всъщност обуславя упадъка на немската култура? Именно това, че „висшето възпитание“ вече не е привилегировано, и още нещо — демократизмът на „всеобщото“ възпитание, станало жестоко. Нека не забравяме, че увеличената възможност за всеобщ достъп във висшите училища вече означава за тях пълен упадък. Никой вече в Германия не може свободно да предложи и осигури на децата си благородно възпитание — нашите „висши училища“ са изцяло ориентирани по посока на двусмисленото среднячество — чрез учители, учебни планове и учебни цели… И навсякъде цари оная несдържана припряност да не би нещо да се пропусне — ако младежът на двадесет и три години не е завършил, ако още не е дал отговор на главния въпрос: коя професия? Един човек от висш тип, ако ми позволите, не обича професиите — точно защото знае за какво е призван… Той има време, той си осигурява време, не мисли за това — да завърши — дори и на тридесет години все още си ученик, дете — в смисъла на висшата култура. Нашите пренаселени гимназии със затъпелите си преподаватели са направо скандални: а за запазването на това състояние — нещо, което отдавна започнаха и продължават да правят господа професорите в Хайделберг — вероятно ще се намерят причини, но не и основания.
За да не се отклоня от моята сдържаност, която по принцип е утвърждаваща и само неволно има общо с противоречията и критиката, ще посоча трите главни задачи, които се нуждаят от възпитател. Трябва да се научим да гледаме, да мислим, освен това да говорим и да пишем — и целта е една благородна, изискана култура. Да се научим да гледаме, да виждаме, да привикнем окото на спокойствие, на търпение, на достъп до себе си; да изключим присъдата, да огледаме единичния случай от всички страни, да го обхванем. Това е и първото приучаване на духовност — да не реагираш веднага на дразненето, а да регулираш задръжките си. Да се научиш да гледаш в смисъла, които аз влагам, е почти онова, което нефилософският начин на изразяване нарича „силна воля“ — същественото тук е да не искаш, да можеш да отложиш решението. Цялата антидушевност и жестокост се основават на невъзможността за съпротива срещу дразнение — просто трябва да реагираш, следваш всеки импулс. В много случаи едно подобно трябва е болнавост, упадък, симптом за изтощение — т.е. почти всичко, което нефилософската суровост назовава с думата „порок“ — и това е просто физиологическата неспособност да не реагираш. — Каква е ползата от това да се научиш да гледаш — веднъж научен, ти ставащ по-бавен, по-недоверчив, по- противопоставящ се. Отначало приемаш всичко ново и чуждо с враждебно спокойствие, просто го пропускаш покрай себе си, отдръпваш се. Трепването при всяко отваряне на вратата, непочтеното „присядване“ на всеки праг, непрекъснатата готовност да се спреш тук и там, да се втурваш под едни или други влияния — накратко, „модерен обективизъм“ — това е проява на лош вкус, това е par exellence неблагородно.
Да се научим да мислим — в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят. Прочетете някоя немска книга — ни помен от необходимата техника на мисленето, ученост, начетеност, воля за майсторство, ни следа от необходимостта за усвояване на мисленето като танц, като вид танц… Кой от съвременните немци познава от собствен опит „леката стъпка“ в духовното, онази лека стъпка, вливаща енергия в мускулите! Вдървената показност на духовния жест, грубата ръка, която
