единодушни. Но не те, а ние сме виновни за това. След като сме изгубили всичките си инстинкти, от които се зараждат институциите, изчезват и самите институции, защото ние не струваме нищо за тях. Демокрацията винаги е била упадъчната форма на организиращата сила — в „Човешко, твърде човешко“ аз обрисувах модерната демокрация в нейната половинчатост, какъвто е немският Райх, като упадъчна форма на държавата. За да съществуват институции, трябва да е налице определена воля, инстинкт, един императив, антилиберален до ярост — това е волята за традиция, за авторитет, за вековна отговорност, за солидарност във веригата на половете, инфинитивът на историческото и бъдното. Ако такава воля е налице, може да се създаде нещо като Римската империя или като Русия — единствената днешна сила, въплътила в себе си трайност и устойчивост, умееща да чака, която може нещо да обещае. Русия е противоположното понятие на нервната европейска дребнавост, свойствена на малките държавици, изпаднали в криза след създаването на немския Райх… Целият западен свят вече не притежава ония инстинкти, от които израстват институциите, от които покълва бъдещето. Живее се ден за ден, безотговорно — и това наричат „свобода“. Онова, което прави от институциите действително институции, бива презирано, мразено и отричано — всеки се опасява от ново робство само при по-високото произнасяне на думата „авторитет“. Докъде стигна декадентството в ценностните инстинкти на нашите политици и партии — те сляпо теглят напред, разплитат нещата, ускоряват края… Доказателство за това е модерният брак. Той е изгубил всякакъв смисъл: но това не е упрек към брака, а към модерното. Смисълът на брака — той се състоеше в правото на мъжа, в неговата самоотговорност, затова бракът имаше собствена тежест, докато днес се препъна с двата крака. Смисълът на брака бе в неговата принципна неразривност — така той придаваше акцент, който, противно на чувството, страстта и мигновението, умееше да си създава съмишленици… Този смисъл се състоеше в семейната отговорност при избора на партньор за младите. С растящото разпространение на женитбите „по любов“ бе елиминиран основният камък на брака, онова, което създаваше от него институция. Никога и при никакви обстоятелства не може да се създаде институция, която се гради на странност и своеобразие — брак се създава не по любов, а на основата на половото влечение, на нагона за собственост върху жена и деца, на господстващия и властващ нагон, който непрекъснато организира най-малката форма на господство — семейството, който се нуждае от децата и наследниците, за да задържи една вече достигната мяра на сила, влияние и богатство, да го задържи и физиологически, подготвяйки по този начин инстинктивната солидарност за векове. Като институция бракът утвърждава в себе си най-висшата и трайна организация — ако обществото не може да гарантира за себе си като цяло и за последния отделен индивид, тогава бракът изобщо губи своя смисъл. И модерният брак загуби своя смисъл — следователно ще отпадне.
Работническият въпрос. Висшата глупост, стояща в основата на израждането на инстинктите и която днес е причина за всички глупости, се състои в приетото съществуване на работнически въпрос. За някои неща не се пита — това е първият императив на истината. Просто не виждам какво биха могли да направят вече с европейския работник, след като първо измислиха „работническия въпрос“. Положението на работника е добро, дори прекалено добро, щом като той има възможността да задава въпроси, и то все по-необезпокоявано. Най-сетне той е и мнозинство. Отдавна е отминала надеждата, че ще бъде създаден един скромен, невзискателен тип човек, тип „китаец“, а именно това би било разумно и необходимо. А всъщност какво направиха? Всичко, за да унищожат предпоставките за това още в техния зародиш — с глупава безотговорност разбиха на пух и прах инстинктите, които стабилизираха работника, които го осъществяваха. Направиха го годен за война, дадоха му правото да създава сдружения и да членува в партии, дадоха му политически права: чудно ли е тогава, че днес той приема своето съществуване като бедствие (или казано в моралистичен тон — като несправедливост?). Но какво всъщност се иска? Ако имаш цел, трябва да притежаваш и средствата; искаш ли роби, тогава си глупак, ако ги възпитаваш като господари…
Свободата, която нямам предвид. Да се оставиш на инстинктите си във времена като днешното е повече от съдба. Тези инстинкти си противоречат, пречат си, разрушават се взаимно. Аз дефинирам модерното точно като физиологическо самопротиворечие. Разумът на възпитанието би желал с жизнен натиск да парализира поне една от тези активни системи, за да се осигури възможност на друга да се засили и да господства, индивидуалността днес би била възможна само ако самата тя бъде окастрена, и то ако е възможно изцяло… Но става обратното, претенциите за независимост, за свободно развитие и свободна търговия се изразяват най-силно именно от онези, за които никакви вериги не са най-тежките — това важи както за политиката, така и за изкуството. Но това е симптом на декадентството — модерното понятие „свобода“ е още едно доказателство за израждането на инстинктите.
Къде вярата създава затруднения. При моралистите и светците почтеността е най-редкият гост — вероятно те говорят точно противното, а може би и му вярват. Когато една вяра е по-полезна, въздействаща и убедителна, отколкото съзнателното лицемерие, тогава лицемерието инстинктивно се превръща в невинност — това е първото, по което ще разпознаем великия светец. И философите — една разновидност на светците — допускат само определени истини: например онези, чийто труд е просто обществено санкциониран, казано на езика на Кант, истините на практическия разум. Те знаят какво трябва да докажат — в това се състои тяхната практичност — и се познават помежду си в единодушието си по отношение на „истините“. „Не трябва да лъжеш“ — иначе казано: „Господин философ, пазете се от това, да говорите истината…“
Към консерваторите — но шепнешком. Това, че преди не сме знаели за нещо, че днес знаем и че бихме могли да знаем — тук всякакъв обрат е невъзможен. Поне на нас, филолозите, това е добре известно. Но в него вярваха всички духовници и моралисти — и те искаха да върнат човечеството към едно по-ранно измерение на добродетелта. Моралът винаги е бил прокрустово ложе. Дори и политиците са подражавали на добродетелните проповеди — и днес съществуват партии, имащи за цел да върнат нещата назад. Но никой не е свободен в избора си към обратния път. Нищо не помага — трябва да се върви напред, крачка по крачка по пътя към декадентството (това е моята дефиниция за модернизация и прогрес). Това развитие може да се забави, да се създаде натрупване, тогава израждането ще се осъществи буйно и внезапно — това е, което можем да направим.
Моето понятие за гения. Великите мъже, както и великите епохи са експлозиви, които крият натрупана чудовищна енергия; предпоставката за това —
