както историческа, така и физиологическа — е, че натрупаното и съхраненото дълго време не експлодира. Но при неимоверно нарастване на напрежението е достатъчен и минимален, случаен дразнител, който да предизвика „гения“, „делото“, великата съдба. Какво общо има това с обкръжението, с епохата, с „духа на времето“, с „общественото мнение“? Да вземем случая с Наполеон. Революционната, а още повече предреволюционната Франция се оформи като противоположен на Наполеон тип, но тя го създаде. И понеже той бе друг, наследил бе по-силна, по- продължителна и по-стара цивилизация от оная, създаваща се в революционната мъгла, той стана господар, единствен господар. Великите мъже са необходими, а времената, в които те се появяват, са случайни — това, че те обикновено стават господари, е следствие именно на по- продължителното натрупване. Съотношението между гения и епохата е същото, каквото между силното и слабото, между старото и младото — времето е винаги относително по-младо, по-слабо, по-несигурно, по- детинско. Това, че днес във Франция мислят за тези неща много по-различно (в Германия също, но това е без значение), че теорията за невротичната среда е станала научна и се възприема дори от филолозите — това е вече едно зловоние, което навежда на лоши мисли. И в Англия не разбират тези неща по-различно, но там никой не се тревожи от това. За англичанина съществуват само два начина, чрез които да се справи с гения: демократично, по метода на Бъкли, или религиозно, както Карлайл. Опасността, която е залегнала във великите хора, е огромна — по петите им са изтощението и безплодието… Великият човек, също както и великата епоха — Ренесансът, е един край. Геният — и в труда, и в делото си — е по необходимост прахосник; величието му се състои в това, да се раздава… Инстинктът му за сила го лишава от всякаква предпазливост. Наричат това „пожертвувателност“ — славят героизма му, равнодушието му към собственото благополучие, отдаването на една идея, на великата цел, на отечеството. Това е заблуда… Геният се излива, похабява се, не се съхранява — с един фатализъм и вътрешна предопределеност, разпилява се като река, която излиза от коритото си… Затова, че са безкрайно задължени на подобни експлозиви, ги удостояват с висши отличия — например с един по-висш тип морал… Такава е всъщност човешката благодарност — тя погрешно разбира своите благодетели…
Престъпникът и онова, което му е свойствено. Престъпникът е силен човек, поставен при неблагоприятни условия, заразен от болест. Липсва му оная безкрайна пустош, свободната и криеща опасности природа, в която оръжието и инстинктивната защита имат право на съществуване. Неговите добродетели са отхвърлени от обществото — присъщите му жизнени нагони и влечения скоро се превръщат в потиснати афекти, в нечестност, подозрение и страх. Но това е почти рецептата за физиологическото израждане. Който е принуден тайно, предпазливо и под непрекъснато напрежение да върши онова, което му е свойствено, той става анемичен и понеже инстинктът му донася единствено опасности и преследване, чувството му се обръща против инстинктите — той ги усеща фатално. Именно нашето посредствено общество изражда до престъпност един човек, живял природосъобразно, слизащ от върховете или завръщащ се от морските далечини. Това е почти правило, казвам почти, защото има и случаи, при които човекът се показва по-силен от обществото — най-известният случай е корсиканецът Наполеон. Най-добрият познавач на обсъждания проблем е Достоевски, бих казал, че той е единственият психолог, от когото нещо съм научил, той е една от щастливите случайности в живота ми — по-щастлива дори от Стендал. Та именно този дълбок човек, хиляди пъти в правото си да подцени повърхностните немци, е разбрал сибирските заточеници — все закоравели престъпници, които обществото не желае да приеме повече, съвсем по-различно, отколкото сам е очаквал, сякаш престъпникът е издялан от най-доброто и твърдо дърво, което расте в руската земя. Обобщавайки случая, просто си представяме едни натури, сякаш съзнаващи собствената си безполезност и отхвърленост от обществото, без обаче да разбират причината, и оттук обзети от онова познато чувство на чандала, че не са равноправни, а отритнати, омърсени и ненужни. Всички те носят белега на подмолното, то просто присъства в мислите и действията им — редом с тях изглеждаш несравнимо по-блед, отколкото застанал до някого, свикнал с дневната светлина. Но почти всички форми на съществуване, които днес отличаваме, са дишали гробовен въздух — ученият, артистът, геният, свободният дух, търговецът, великият откривател… Докато духовникът се приемаше за висш тип, всеки достоен човек бе обезценяван… Предупреждавам — идва времето, когато достойният човек ще бъде дотолкова обезценен, че ще се превърне в нищожество, в нашия чандала, в най- неприличния и непристоен човешки тип… Обръщам внимание на факта, че днес, при най-благия режим на нравите и властта, съществували изобщо някога, всяка неестественост, всяко прекалено дълго състояние под чертата, ни доближава до онзи тип, чиято пълна завършеност е престъпникът. Всички новатори в областта на духовното носят известно време на челото си белега на чандала — не защото другите ги приемат така, а защото те сами усещат страхотната пропаст между себе си и предходното. Почти всеки гений познава в своето развитие „катилинарното състояние“ — едно чувство на омраза, мъст и жажда за бунт срещу всичко, което вече е, което няма да бъде. Катилина33 — зародишът на всеки император.
Оттук се вижда свободно. Ако един философ мълчи, това може да бъде извисяване на душата, ако си противоречи — това може да означава любов. Мълчанието може да е и обикновената учтивост на знаещия, която заблуждава. Бих добавил още, че пред недостойното не бива да се страхуваш или да проявяваш великодушие. Когато жената обича, тя жертва честта си; когато един откривател „обича“, той вероятно жертва своята човечност; един бог, който обича, е евреин…
Красотата не е случайност. Красотата на една раса, общност или семейство, благородството на мимиката и жеста се култивират — красотата, както и геният, е крайният продукт от продължителната акумулация на половете. Трябва да си принесъл велика жертва на добрия вкус, заради него трябва да си сторил много, да си се отрекъл от хиляди неща — в тази област френският седемнадесети век е направо превъзходен. Към добрия вкус принадлежат изборът на общество, местожителство, облекло, полово задоволяване, осигуряване предимство на красотата в навика, в мнението, в издържливостта. Висшата цел е да не се поддаваш на външни влияния, „да не се оставиш“. Красивите неща са безценни — винаги е в сила максимата, че този, който ги притежава, е различен от онзи, който ги наследява. Всичко добро и красиво е наследство — онова, което не е наследено, е несъвършено, начало… Цицерон изразил изненадата си от това, че мъжете и младежите в Атина били далеч по-красиви от жените — но колко труд и напрежение са изисквали столетия наред от мъжкия пол, за да се постигне това! Тук не бива да грешим в методиката — простото създаване, отглеждането на чувства и мисли е почти нищожно (оттук води началото си дълбокото недоразумение в немското образование, което е направо илюзорно), необходимо е първо да склоним тялото, да го убедим. Строгото спазване на значими и избрани жестове, задължението да живееш единствено с хора, които „не са се оставили“, е съвършено достатъчно, за да се чувстваш значим и избран; за не повече от две-три поколения това ще се превърне във вътрешно чувство. Решаващо за напредъка на народа и човечеството е вярното място, от което започва културата — не от душата (каквото бе съдбоносното суеверие на духовенството и полудуховенството), — истинското начало на културата е тялото, жестът, мимиката, умереността в храненето, физиологията, а всичко
