останало е тяхно следствие. Затова гърците остават и до днес първото културно достижение в историята, те знаеха, те правеха необходимото; християнството, което презря тялото, бе най-голямото досегашно нещастие на човечеството…
Как виждам напредъка. И аз говоря за „връщане към природата“, но това не е „връщане назад“, а изкачване нагоре — към безкрайните висини на оная свободна и страшна природа, която просто си играе, която има правото да се забавлява с велики задачи… Частица от това „връщане към природата“ притежаваше Наполеон — в смисъла, който влагам и аз (например в тактическите загадки, а най-вече — военните чудесно ме разбират — в стратегията). Но Русо? Къде всъщност искаше да се връща той? Русо — първият модерен човек, едно съчетание на идеалист и негодник, който се нуждаеше от морално „достойнство“, за да издържа собствената си гледна точка. Той боледуваше от необуздана суетност и самопрезрение. И този изрод, настанил се на границата на измисленото „ново време“, искаше „връщане към природата“ — пак бих попитал: къде назад? Освен това мразя Русо в революцията, която е световноисторически израз на двойственост, съчетание на идеализъм и мерзост. Кървавият фарс, който тя разигра, както и нейната „безнравственост“ не ме засягат — онова, което мразя, е нейната Русовска „нравственост“, така наречените „революционни истини“, с които тя продължава да въздейства и да привлича на своя страна всичко посредствено и ограничено. Учението за равенството! Няма по-силна отрова, защото то се проповядва сякаш от справедливост, а всъщност е последното, имащо общо с нея… „На равните — равно, на неравните — неравно“ — ето това би трябвало да каже истинската справедливост; и нещо, което следва от това: „Никога не прави от неравния равен.“ Това, че в името на учението за равенство се проля толкова кръв, се дължи именно на модерната идея, която тъй славно развяваше знамето си, че революционният театър заблуди и най-благородните духове и не е основание за почит. Виждам само един, почувствал я както би трябвало — с отвращение, — и това е Гьоте…
Гьоте. Не само немско, а европейско достижение — великолепен опит за преодоляване на осемнадесетия век чрез обръщане към природата, чрез изкачване към естествеността на Ренесанса, нещо като себепреодоляване, себенадмогване на цялото столетие. Гьоте притежаваше най-силните инстинкти на века: чувствеността, преклонението към природата, антиисторичното, идеалистично-то, нереалното и революционното — последното само като форма на нереалното. Той се възползваше, както впрочем и Спиноза, от историята, природознанието и античността, но предпочиташе практиката — не се откъсваше от живота, а се хвърляше в неговите глъбини, не се затваряше, а поемаше в себе си и свръхвъзможното. Онова, към което той се стремеше, бе всеобхватността, тоталността, той се бореше против отделянето на разума, на смисъла, на чувствеността, на волята за разлика от схоластиката, проповядвана от неговия антипод — Кант. С безкрайна самодисциплина той търсеше единството, той се създаваше… Сред това нереално настроено време Гьоте бе убеден реалист — той утвърждаваше всичко нему сродно, за него нямаше по-голямо, по-велико преживяване от Наполеон. Гьоте вярваше в създаването на онзи смел и образован човек, близък на всичко природно и телесно, изпитващ почит към самия себе ги, способен да носи на плещите си световното богатство и многообразие, достатъчно силен за всяка свобода и толерантен не от слабост, а от оная могъща сила, за посредствения гибелна, а за него поредна привилегия, който да обладава всичко човешко без слабостта — била тя във вид на порок или добродетел. Такъв освободен дух, възправен сред Вселената със своята неустрашима съдбовност, с вярата, че само отделното е преходно, че всичко се утвърждава във висшето — той вече не отрича… Но такава вяра е най-висшата — нарекох я с името на Дионис…
Може да се приеме, че в известен смисъл деветнадесетият век също се стреми, и понякога успешно, към онова, за което жадуваше Гьоте — универсалност в разбирането, в одобрението, в допускането до себе си, в реализма и страхопочитанието към всичко фактическо. Но как се случи така, че крайният резултат съвсем не е Гьоте, а един хаос, безброй нихилистични въздишки, незнание, инстинктивна умора, която ни принуждава да се обръщаме към осемнадесетия век (например като романтично чувство, като алтруизъм, като свръхсантименталност, феминизиране на вкуса, като социализъм в политиката)! Не е ли в това отношение деветнадесетият век, и то особено днес, пред своя край, един оскотял и брутален осемнадесети, един век на упадъка? Не е ли бил Гьоте и за Германия, и за цяла Европа просто един инцидент, нещо напразно, макар и красиво? Но великите хора биват винаги погрешно разбирани, измервани с жалката перспектива на обществената полезност. Да не можеш да извлечеш от тях полза — сигурно това също е част от великото…
Гьоте е последният немец, към когото изпитвам уважение и страхопочитание. Той е почувствал три неща, които чувствам и аз — освен това сме единодушни и по отношение на „кръста“… Често ме питат защо всъщност пиша на немски: няма страна, където да съм бил по-непонятен, отколкото в родината си. Но в края на краищата знае ли някой дали самият аз желая да бъда четен днес? Да правиш неща, които времето напразно се опитва да извърши, да се стремиш към форма, към субстанция и чрез тях към някакво мъничко безсмъртие — никога не съм бил достатъчно непретенциозен, за да искам толкова малко от себе ги. Афоризмът и сентенцията — неща, в които съм пръв майстор сред немците, са форми на вечността; стремежът ми е да кажа в десет изречения онова, което всеки друг би обяснил в цяла книга, което всеки друг не би обяснил в цяла книга…
Аз дадох на човечеството най-задълбочената книга, която то изобщо е притежавало: скоро ще му подаря най-независимата.
Накрая няколко думи за един свят, когото търсих, където дирих опора и към когото вероятно съм намерил нов път и обяснение — древния свят. И тук вкусът ми за разлика от обикновения не е склонен да казва твърдо да, защото не обича да потвърждава, предпочита по-скоро да отрече, а още повече — да замълчи… Това се отнася както за култура, така и за книги, ландшафт, природни забележителности. Малко са античните книги, които харесвам, а най- общоизвестните не са между тях. Отношението и влечението ми към епиграмния стил се събудиха още при първия допир със Салустий. Няма да забравя учудването на моя уважаван учител Корсен, принуден да оцени блестящо най-слабия си ученик по латински — бях готов просто на един дъх. Навъсеност, строгост, възможно повече материал за основание, студена злоба срещу „красивите думи“, срещу „благосклонността“ — към тези неща се стремях. В мен се усеща, чак до Заратустра, една сериозна амбиция към римския стил, към онази непрекъснатост и плавност, толкова свойствена нему.
