упадъка, обявявайки му война. Измъкването не е по силите им — онова, което те избират като средство, като спасение, е всъщност още един израз на декадентството — те просто променят израза, но не го отстраняват. Сократ е бил едно недоразумение — както всъщност и целият „морал на подобряването“ включително и християнският, бе едно недоразумение. „Дневната светлина“, „разумът на всяка цена“, светлият живот, съзнателен, лишен от инстинкти, съпротивляващ се на инстинктите — това просто бе една друга болест, а не някакво връщане към добродетелите, към здравето, към щастието… Че трябва да победим инстинктите — това е упадъчна формула, защото докато животът се възвисява, щастието е тъждествено с инстинкта.
„РАЗУМЪТ“ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА
Питате ме какво означава идиосинкразията при философите?… Например това е недостигът на историческа духовност в намеренията и начина на мислене, омразата им към представата за бъдното, техният египтицизъм. Те смятат, че деисторизирайки нещо, му правят чест sub specie aeterni8, създавайки от него мумия. Всичко онова, с което философите се занимаваха през хилядолетията, бяха понятия-мумии, изпод ръцете им не излезе нищо истински живо. Те само убиваха и изкормваха — тези господа служители на бога-понятие; когато му се кланяха, те ставаха жизненоопасни. За тях смъртта, промяната, възрастта, както и растежът — това са все упреци, дори отрицания. Това, което е, няма да бъде; което ще бъде, то не е… И те всички отчаяно вярват в сегашното. Но понеже не могат да го уловят, те търсят основания за това, че им се изплъзва. Има някаква измама в това, че не можем да възприемем истински сегашното — а кой ли е измамникът? „Ето го! — крещят доволно те. — Това е чувствеността, сексуалността! Тези сетива, които и така са неморални, ни залъгват, мамят ни относно истинския свят. Морал: това означава да се освободиш от товара на чувствената измама, от бъдещето, от историята, от лъжата — историята не е нищо друго освен вяра в чувството, вяра в лъжата. Морал: отрицание на всичко, отдаващо вяра на сетивното, към останалата част на човечеството — нали тя е «народ». Да си философ, да си мумия, да представяш монотоно-_теизма_9 винаги с маската на гробар! И най-вече да избягаш от тялото, от тази несъкрушима фиксидея на чувството, да го отречеш напълно, въоръжен с всички възможни грешки на логиката, и да го компрометирай!, въпреки цялата му дързост да се представя за истинско!“
Почтително оставям настрана името на Хераклит. Ако целият останал философски свят отхвърли истинността на чувствата, защото бяха израз на многозначност и промяна, то Хераклит ги пренебрегна, защото изразяваха нещата в тяхната протяжност и единство. И той е бил несправедлив спрямо тях. Те не лъжат нито по същество, както смятаха елеатите, нито пък по начина, посочен от него — чувствата изобщо не лъжат. Това, че търсим чрез тях доказателства, ето кое ги прави лъжливи — както например заблудата за протяжността, трайността и същността на субстанцията. „Разумът“ е причина да фалшифицираме доказателствата, които са скрити в чувствата. Докато чувствата показват бъдното, прехода, промяната — те не заблуждават… Но Хераклит ще запази вечното си право в това, че неговата „действителност“, неговото „битие“, е една празна фикция. „Видимият свят“ е единствен, „истинският свят“ — просто измислен.
А всъщност какви съвършени органи за наблюдение са чувствата ни! Сетивата ни! Например носът, за когото още нито един философ не е говорил с почит и благодарност, е вероятно най-деликатният инструмент, който ни е предоставен; той установява и най-малките разлики в движението, които не може да контролира и спектоскопът. Днес ние притежаваме точно толкова наука, колкото, според собствената ни преценка, могат да поемат чувствата и сетивата ни — при все че ние всячески ги изостряме и въоръжаваме, та накрая ги научихме и да мислят. Останалото е израждане и антинаука: бих казал метафизика, теология, психология, познавателна теория. Или пък формална наука, учение за знаците, както логиката или приложната логика — математиката. В изброените дисциплини изобщо не се проявява действителността — дори не и като проблем; както не се проявява и въпросът: каква е изобщо стойността на една подобна знакова конвенция, каквато е логиката?
Другата идиосинкразия на философите е не по-малко опасна: тя се състои в смяната на първо и последно, на начало с край. Те поставят като начало онова, което винаги идва накрая (колко жалко — та то изобщо нямаше да дойде!), а „най-висшите“ понятия, т.е. най-общите, най-изпразнените от съдържание, последният полъх на изпаряващата се реалност — именно в началото, като начало. Отново техният начин за отдаване на почитта — висшето не трябва да израства от низшето, а и изобщо не трябва да израства отнякъде… Морал: всичко, което е от първа степен, трябва да бъде causa sui10. Произходът му от нещо друго се смята вече за упрек, за съмнение в стойността му. Всички висши ценности, всички висши понятия са първостепенни: абсолютното, доброто, истинското, съвършеното — всичко това не може да е станало, трябва следователно да е causa sui. Но всичко това не би могло да не е нещо еднакво, единно — не би могло да влиза в противоречие със себе си. Оттук и глупавото понятие „бог“… Последното, най-слабото, най-изпразненото — поставено отпред, като причина за себе си, като ens realismum11! Как ли е могло човечеството да приеме сериозно всички тия душевноболни и техните брътвежи! И колко скъпо е платило за това!…
— 5 —
Накрая да противопоставим на всичко това един коренно различен начин, по който ние (казвам ние от уважение) разглеждаме въпросите за измамата, лъжата, привидността. Някога са приемали промяната, бъдещето изобщо, като доказателство за привидност, като признак, че трябва да съществува нещо, което да ни измами. Напротив, днес ние виждаме — толкова, колкото ни принуждава предразсъдъкът „разум“ — единството, идентичността, продължителността, субстанцията, причината, същността, съществуването, действителността — всичко просто забулено в измама. Толкова сме убедени, на основата на строгите пресмятания, че тук се крие измама. Същото е и при движението на големите съзвездия: за заблудата при наблюдението е виновно окото ни, а тук долу — езикът. Езикът произхожда от времето на най- рудиментарната форма на психологията: ще изпаднем в грубо фетишизиране, ако осъзнаем и ако обясним
