Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

основните предпоставки на езиковата метафизика — иначе казано, разума. Съзнанието вижда навсякъде създатели и действие, то вярва на волята като причина изобщо, то вярва на „аза“, на „аза“ като действителност, на „аза“ като субстанция и проектира вярата в субстанцията на „аза“ във всички неща — едва по този начин то сътворява понятието „нещо“… Навсякъде е прието действителността да се разглежда като причина, просто е „подпъхната“ във всички неща — едва от концепцията на „аз“ се отклонява понятието „действителност“… В началото стои съдбовното заблуждение, че волята е нещо, което въздейства — че волята е някаква способност. Днес знаем, че тя е просто една дума… Мног по-късно в един хилядократно възродил се свят, се появява сигурността — субективна увереност в употребата от философите на разумни категории, които изненадващо са осъзнати. Философите заключават, че тия категории не биха могли да произхождат от емпирията — защото цялата емпирия им противоречи. Тогава откъде произхождат? В Индия, както и в Гърция, са допускали една и съща грешка — „ние сме били вече в един по-висш свят (вместо в един по-низш, което би било самата истина!) и трябва да сме били божествени, защото притежаваме разума“! Фактически нищо дотук не е имало по-наивно обяснение от заблудата за действителността, формулирана от елеатите: „Всяко слово, всяка дума, изречена от нас, се отнася за действителността!“ Дори и противниците на елеатите са изпаднали под заблудата на своето понятие за „действителност“, пък и Демокрит, откривайки своя атом… Разум в езика! Ама че стар, изпечен лъжец! Мисля, че няма да се освободим от бога, докато още вярваме в граматиката…

— 6 —

Ще ми бъдете благодарни, ако формулирам един толкова нов и толкова съществен възглед в четири закона. По този начин ще улесня разбирането му, а същевременно ще предизвикам и противоречията.

Първи закон. Основанията, които посочват „този“ свят като привиден, много повече обосновават реалността му, друг вид реалност е абсолютно недоказана.

Втори закон. Определенията, които са дадени за „истинската действителност“, са всъщност определения за „не-действителността“, за нищото — „истинският свят“ е изграден от противоречия със същинския, реалния свят, в този смисъл така нареченият „истински свят“ е една морално-оптическа заблуда.

Трети закон. Няма никакъв смисъл да бълнуваме за „друг свят“ извън този, освен ако у нас не съществува могъщ инстинкт на отрицание, на омаловажаване и притъпяване на реалността — в такъв случай ние си отмъщаваме на живота чрез фантасмагорията за „друг“, „по-добър“ живот.

Четвърти закон. Да разделиш света на „истински“ и „привиден“ — това е вид християнство или кантианство (в последна сметка Кант все пак е един коварен християнин), а изобщо е предупреждение за упадък, за декадентство — симптом за упадъка на живота. Това, че художникът оценява по-високо привидността от реалното, изобщо не е противен довод, нито е в противоречие с казаното. Защото в изкуството „привидност“ означава още веднъж реалността, още един избор, усилване, корекция… Трагическият художник не е песимист — тъкмо той утвърждава всичко въпросително и ужасно — той е Дионисов…

КАК „ИСТИНСКИЯТ СВЯТ“ СЕ ПРЕВЪРНА НАКРАЯ В БАСНЯ

История на едно заблуждение

1. Истинският свят — достижим за мъдрите, за благочестивите, за добродетелните; той живее в тях, той е „те самите“.

(Най-старата форма на идеята, относително проста, умна и убедителна. Перифразиране на изречението „Аз, Платон, съм самата истина“.)

2. Истинският свят, който е недостижим днес, но е обещан на мъдрите, на благочестивите, на добродетелните — „за разкаялите се грешници“.

(Напредък на идеята, тя става по-фина, по-необхватна, неуловима — става женствена, християнска…)

3. Истинският свят недостижим, недоказуем, неопределим — но вече измислен като утешение, задължение, императив…

(В основата си — старата песен, но по-замъглена и скептична; идеята става сублимна, бледа, северна, кьонигсбергска.)

4. Истинският свят — недостижим! Във всеки случай — недостигнат. И като недостигнат — непознат. Следователно той не утешава, не решава, не спасява, не задължава: как да ни задължи нещо непознато?

(Сиво утро, първата прозявка на разума, кукуригане на позитивизма.)

5. „Истинският свят“ — една ненужна идея, която вече не ни задължава, една излишна идея; следователно — да я премахнем!

(Светла утрин. Завръщане на веселостта. Платон се изчервява от срам; шумно веселие на свободните духове.)

6. Изхвърлихме „истинския свят“ — и кой свят остана? Сякаш привидният? Но не! Заедно с истинския свят ние изхвърлихме и привидния!

(Пладне. Часът на най-малката сянка; край на най-дългото заблуждение, върхът на човечеството: тук започва Заратустра…)

МОРАЛЪТ КАТО АНТИПРИРОДА

— 1 —

Всички страсти доживяват до едно време, когато се превръщат в гибелни, когато бремето на глупостта завлича жертвите им в бездната. Едва по-късно идва и друго време — когато страстите се сливат с духа, когато се „одухотворяват“. Преди обявяваха война на страстта заради нейната глупост — заклеваха се в унищожението й. Старият морал бе единодушен: да убием грешните страсти! — Най-известната сентенция по този въпрос се намира в Новия завет, в оная висша проповед, където, между нас казано, нещата още съвсем не се разглеждат от това ниво. Поучителен пример за отношението към сексуалността е изречението: „Ако ти играе окото, извади го!“ За щастие никой християнин не действа по този начин. Да унищожаваш страстите, поривите, нагона само за да предотвратиш неприятните им последствия — днес това е чиста проба глупост. Кой боготвори зъболекаря, който, за да