— Доста е вероятно. — Можеше да е хубава, мина ми през ума. Нямах предвид липсата на козметично разкрасяване, нито изтерзания й вид. Проблемът беше в празните й очи, които се губеха зад високи скули и не гледаха в нищо. — Възможно ли е да е сляпа?
— Не. Оптичните й нерви функционират нормално.
Напомняше ми токоман. Няма как да привлечете вниманието на един токоман, когато токът се процежда през тънка жичка на върха на главата му и влиза в центъра на удоволствието в мозъка. Но не, чистата егоцентрична наслада на токомана не можеше да се сравнява с егоцентричното нещастие на Шарлот.
— Кажете ми — рече д-р Хартмън — с какво някой органоборсаджия може толкова много да изплаши едно младо момиче?
— Не успяваме често да върнем хора от посещение при органоборсаджиите. Аз… честно казано, не мисля, че може да има каквато и да е горна граница. Може да са я развели из операционните зали. Да са я накарали да гледа, докато разфасоват някого на части.
Не ми харесваха плодовете на собственото ми въображение. Има неща, за които не трябва да мислите, защото целта ви е да пазите хората, да не допуснете изобщо да попаднат в ръцете на разни лоръновци и анубисовци. Но не можете да ги забравите, така че потискате мислите, и то ги потискате силно. Тези неща трябва да са били в главата ми от доста време.
— Разполагат с апаратура, с която да я разглобят на части и да я съберат отново, като я оставят в съзнание през цялото време. Не бихте открили обаче ни най-малката следа. Единствените следи, които не могат да се излекуват със съвременната медицина, са вътре в черепа. Могли са да й присадят временно каквото и да е. А те са били отегчени, докторе. Работата е вървяла бавно. Но…
— Стига. — Лицето му бе посивяло. Гласът му беше слаб и дрезгав.
— Но органоборсаджиите обикновено не са садисти. Нямат лошо отношение към материала. Не биха си правили такива шеги, освен ако не са имали нещо специално срещу нея.
— Боже мой, вие си правите груби шеги. Как можете да спите нощем, след като знаете всичко това?
— Не е ваша работа, докторе. Според вас възможно ли е да са я изплашили до такава степен?
— Не, ако е било еднократно. Ако го бяха направили веднъж, щяхме да я извадим от това състояние. Предполагам, че е била плашена много пъти. Колко време са я държали?
— Девет дни.
Хартмън придоби още по-измъчен вид. Очевидно от него не ставаше РАМО.
Бръкнах в кожената торба на кръста си да взема въздушния инжектор.
— Бих искал да разрешите да вкарам в тялото й пулсаторна игла. Няма да я заболи.
— Излишно е да шепнете, г-н Хамилтън…
— Шепнех ли? — Да, проклет да съм. Задържах гласа си тих, сякаш се страхувах да не я обезпокоя. Продължих с нормален глас: — Пулсаторът може да ни помогне да я открием, в случай че изчезне.
— Да изчезне ли? Че защо? Сам можете да видите…
— Това е най-лошото. Същата банда органоборсаджии, които са я отмъкнали първия път, може да се опита да я отвлече отново. Колко добра е вашата… охрана… — Не довърших, защото Шарлот Чеймбърс се бе обърнала и ме гледаше.
Ръката на Хартмън ме хвана здраво за рамото. Предупреждаваше ме. После рече спокойно, успокояващо:
— Не се безпокой, Шарлот. Аз съм д-р Хартмън. В добри ръце си. Ще се погрижим за теб.
Шарлот почти се бе надигнала от стола си, извита, за да се вгледа в лицето ми. Опитах се да не изглеждам ни най-малко застрашаващо. Но през това време се опитвах да отгатна какво си мисли. Защо очите й бяха пълни с надежда? Луда, отчаяна надежда. След като току-що бях споменал за ужасна заплаха.
Каквото и да търсеше, не го откри в лицето ми. Това, което приличаше на надежда, постепенно се стопи в очите й и тя се отпусна обратно на стола, като се вгледа пред себе си без никакъв интерес. Д-р Хартмън ми посочи вратата, изпълних съвета му и излязох.
След двайсетина минути той дойде при мен в чакалнята за посетители.
— Хамилтън, тя за пръв път проявява толкова съзнателна реакция. Какво ли може да я е породило?
Вдигнах рамене.
— Исках да попитам колко ви е добра охраната?
— Ще предупредя санитарите. Можем да не разрешаваме на посетители да я виждат, освен ако са придружени от агент на РАМО. Добре ли ще е така?
— Може би, но все пак искам да поставя в тялото й пулсатор. За всеки случай.
— Добре.
— Докторе, какво забелязахте в изражението й?
— Помислих, че е надежда. Обзалагам се, Хамилтън, че гласът ви бе причината. Може би й звучи като на някой, когото тя познава. Нека да го запишем и да видим дали няма да се намери някой психиатър, чийто глас да прилича на вашия.
Когато й инжектирах пулсатора, тя дори не трепна. По време на целия път до дома нейното лице преследваше съзнанието ми. Сякаш бе чакала две години в този стол, без да се движи, без да мисли, докато се появя аз. Докато най-накрая дойда.
Дясната ми страна е като лишена от тегло. Тя ме отклонява от пътя, докато отстъпвам, отстъпвам назад. Дясната ми ръка свършва до рамото. Там, където бе лявото ми око, сега има дупка. Нещо неясно изскача от мрака, поглежда ме с единственото си ляво око, протяга към мен дясната си ръка. Отстъпвам, отстъпвам, като се браня с въображаемата си ръка. То се приближава, докосвам го, пъхам ръка в него. Ужасно! Белезите! Плеврата на Лорън е кръпка до кръпка от трансплантати. Искам да изтегля ръката си. Но вместо това бръквам по-надълбоко, намирам заграбеното му сърце и стискам. Стискам.
Как мога да спя нощем, след като зная всичко това? Е, докторе, понякога и сънувам.
Тафи отвори очи и ме завари седнал в леглото с вперени в тъмната стена очи.
— Какво има? — рече тя.
— Лош сън.
— О! — почеса ме под ухото за успокояване.
— Събуди ли се?
— Напълно — въздъхна Тафи.
— Трупче. Откъде чу думата трупче? От тъпокуба ли? Или от познати?
— Не си спомням. Защо?
— Просто си мислех. Няма значение. Ще питам Люк Гарнър.
Станах и направих горещ шоколад, подправен с бърбън. Изпихме го и той ни приспа като цял рояк „милостиви“ иглички.
Лукас Гарнър беше човек, спечелил игра срещу съдбата. Медицинската технология се бе развивала успоредно с неговото остаряване, така че очакваната продължителност на живота му постоянно се бе разтягала пред него. Той все още не беше най-старият член на клуба „Стрълдбръг“2, но продължаваше да остарява ли остарява.
Гръбначните му нерви отдавна се бяха износили, като го бяха оставили в плен на подвижен стол върху въздушна възглавница. Лицето му висеше отпуснато около черепа, цялото на гънки. Ръцете му обаче бяха силни като на маймуна и мозъкът му все още работеше. Той беше шефът ми.
— Трупче — рече той. — Трупче. Правилно. Споменаваха го по тривизията. Не съм обърнал внимание, но ти си прав. Странно е, че пак са започнали да използват тази дума. Защо ли?
— Кой я използва? Репортерите ли? Не гледам много тъпокуба.
— Репортерите, да, и юристите… Как върви работата с Комитетите против втория Законопроект за замразяването?
В първия миг не успях да превключа.
— Без положителни резултати. Програмата все още се изпълнява, но резултатите от някои части на света идват бавно — Африка, Средния Изток… Изглежда всички са достопочтени граждани.
