удобства. Командир ни беше майор Иван Райков. Едно зло, ама дето никъде го няма. Може да си чувал за него? Не си ли? Ааа, голям мръсник, ти казвам. Да имаше, да имаше към 40 години. Сух един такъв, черен, а очите му зелени като на котка. Аз оттогава я… не ги обичам тях, котките… Все за него ми напомнят. На пръста на дясната си ръка носеше златен пръстен с череп и кости и не знам — някаква нервна криза ли имаше, или нещо му беше развинтено от рождение, ама все с тоя пръстен биеше по муцуната. Ергенин беше, гадината му, и много се лепяха жените по него. Случваше се в София и булки да му ходят в квартирата. А за какво се лепяха, дявол ги знае! Той и с тях се държеше мръсно, злобно, все едно като с кучета. Но туй не е интересно де… А войниците се плашеха от него като от змия. И как да не се плашат — от него добра дума няма да чуеш — все на майка и „Марш в ареста!“ Обичаше също и ракия да смуче. Напиваше се един път в месеца, ама като се набарабани — боже, упази. Целият личен състав тогава на пръсти стъпваше, да не би да му раздразни някой нервен център, а на три диаметъра от бараката му птица няма да видиш да прехвръкне.
— И особено си патехме от него ние, щабните. Случваше се, вика ме той при себе си в бараката. Влизам аз, козирувам, тракам с токове, както е по правилник. Гледам — седи на кревата по брич, а нагоре с пижама и удря с бича по ботушите си. А котешките му очи шарят по тебе и по нищо не може да се разбере какво му е скроила главата.
„Редник Ганджулов Иван!“
„Аз, господин майор.“
„Зная, че си ти. Кажи ми сега, редник Ганджулов Иван, какво представляваш ти от само себе си, като ходиш по тая грешна земя?“
Аз се опъвам отпреде му с ръце по кантовете и крещя:
„Войник, господин майор, от 4-и артилерийски на нейно височество Евдокия полк, домакинска рота. В настоящия момент изпълняващ длъжността готвач на офицерския стол.“
„Не е вярно, казва. Не си войник ти.“
И удря с бича по ботуша, а цялото му лице се хили.
„Войник съм, господин майор.“
„Аз пък ти казвам, че не си войник.“
„Тогава съвсем не мога да знам какво съм, господин майор.“
„Гарга рошава — ето какво си.“
На мене изведнъж ми стане мъчно. Откъде-накъде пък гарга?
„Съвсем не, господин майор!“
„Аааа, казва и се надига от леглото, значи, според теб началникът лъже, а?“
„Съвсем не, господин майор!“
„Ами тогава? Гарга рошава ли си, или не?“
Виждам аз, че работата взема лош характер, ама мълча.
„Отговори де! Или, казва, не знаеш български език?“
Аз пак мълча.
„Щом, казва, се срамуваш от родния си език, ще постоиш два часа под оръжие срещу слънцето. Хем ще ме пазиш като спя следобед. Хайде сега дим да те няма, че може и бичът да заиграе…“
И какви ли още не ги вършеше. Много му беше драго да обиди, да измъчи човека. И затуй му измислихме прякор „Комара“.
Друг път пък му дойде на ума да прави въздушна баня. Съблече се по гащи и вика:
„Редник Ганджулов Иван, вземай стълбата и платнището! Ще вървим, казва, да гълтаме озон. Той е полезен за цялата органическа система и особено пък по женската част.“
Вземам аз двойната бояджийска стълба от щаба и едно платнище и отиваме с него зад сеновала. Изтегне се той между две купи сено и гълта озон, имало уж такъв газ, а аз стоя горе на стълбата и му пазя сянка с платнището. И, не дай, боже, да задремеш горе и да му падне слънце на главата.
„Марш, казва, болшевик с болшевик, в ареста!“
Отида аз в ареста, постоя малко на спокойствие, попрегледам ризата си, да не се е навъдила гад, и, току-виж, пристига свръзката Антон и носи бележка за освобождение. Няма иначе кой да готви на майора. А той обичаше да се тъпче и все, знаеш, с такива специалитети, дето само аз им бях майсторът.
Само една слабост си имаше Комара. Не знам откъде беше купил два петела, едри едни таквиз, червени на цвят, родалани дето им казват, чужда порода. Всеки един да имаше, да имаше по четири кила чисто месо без дреболиите. Защо се привърза той към тях, и досега не ми го побира главата. Види се, всяка душа, колкото и да е черна, все й се иска малко обич. Беше кръстил петлите Пенлеве и Лойжорж.
„Има, казва, двама такива англо-френски министри, ама това не е за твоя акъл.“
Та ти думам, страшно обичаше петлите. Някой път вляза в бараката да му занеса закуска и какво виждам — лежи той по чорапи на леглото, чете „Бойния правилник“, а едната му ръка протегната надолу и Пенлеве и Лойжорж кълват царевици от шепата му. Даже и захар им даваше — от държавната, разбира се.
А и те се бяха привързали към него, ма, със петли! Още отдадалеч, щом му чуят гласеца, и тичат да го посрещнат, да му попляскат с криле, сякаш голямо добро пристига.
А ние с Антон много изтеглихме от тия родалани. Някоя вечер, да речем, тъкмо сме си свили малко домашен тютюнец да попушим, да ни поолекне, чуваме от бараката гласа на Комара:
„Къде сте, говедаааа?“
Загасим цигарките, тичаме вътре. Петлите стоят на коленете му, мъчат се да му клъвнат ушите.
„Защо, вика, хугеноти такива, Лойжорж не е в добро разположение на духа?“
„Съвсем не мога да знам, господин майор!“ — отговарям само аз.
Свръзката Антон — от северните села беше, след туй на фронта загина, горкият — беше се съвсем наплашил. Кресне ли майорът, и на него изведнъж му се схване езикът. Само мучи, а какво казва, и родната му майка не може разбра.
„Как тъй съвсем не знам! Заповядано ли е да има безпрекословна грижа за петлите?“
„Тъй вярно, господин майор. Днес целия ден нищо му нямаше на петела. Сутринта, казвам, той ни събуди, след туй, като се постопли, кокошките гони… Ако, казвам, е неразположен, ще тича ли по женско? На обед добре яде…“ „Какво яде?“
„Ами, казвам, както обикновено, от офицерската храна, господин майор. Шницел пане яде, картофи соте яде, крем…“ „Хм… Внимавай, ей, че ако му стане нещо, главата ти ще откъсна! Хайде сега марш, че петлите се дразнят от съответния ви аромат. Кажи и на доктора да дойде веднага!“
И така стана, че покрай майора намразихме ние до смърт и тия англо-френски министри. То аслъ че като министри живееха те при нас. За войниците с месеци няма баня, всичко изповъшляса в землянките, а тия фармасони с топла вода ги къпем, бършем ги със специални кърпи с вензели, кокошки даже им подбираме, та да не ходели с всяка и да не хващали кърлежи и кокошинки. И все ние с Антон сме лоши и хугеноти, и не знам какви, а те добри. А, викам си, тая работа няма да я бъде така. Ще им намеря аз цаката.
И един ден стана тя, каквато стана. Сутринта Комара го нямаше. Беше отишъл да наблюдава някакво учение. Готвя аз телешко таскебап в кухнята и нещо не бях в добро състояние на душата. Предния ден бях получил писмо от булката. Детето се било разболяло, докторът искал скъпо (те тогава здравата деряха), хазаинът мърморел нещо за наема и изобщо такава една хармония, че ти се иска със зъби да заскърцаш. Режа лука и си мисля за чий кеф киснем сега тук по тия голи баири и всяко началство те третира и обижда. И ми е черно-черно пред очите. Иде ми да си грабна шапката и да духна нанякъде. В туй време, не щеш ли, в кухнята се пъхна Пенлевето. Почна да се разхожда, да се пери, да се надува, сякаш всичко тука му е бащиния. Аз нищо — режа лука. Добре, ама той днес си търсел белята. Хвръкна по едно време на полицата, изпосъбори тенджерите, а на всичко отгоре ме поглежда с едното си око и сякаш ми се хили — виж, значи, аз си правя каквото ми душа иска, а ти се пържи там на печката и изпълнявай дълга си към царската фамилия! Да си кажа правичката, хвана ме яд, макар че какво е виновно то, хайванчето…
„Къш, викам, бе, твойта верица министерска… Махай се оттука с добро!“
Ама кой да ти чуе. Все едно че на стената викаш. Даже още една тенджера събори. Ааа, тъй ли, рекох, и грабнах ръжена. Приближих уж кротко до полицата, че като се извъртях… Стоварих му една по главата ли, по гърба ли… не видях. Той тупна долу на земята, поизкряка-поизкряка, попляска с криле, завъртя се зад долапа и се утаи.
