Петър Незнакомов
Случаят Пенлеве
Още от сутринта се разбра, че суровата и дълга зима вече си отива. За пръв път, откакто бяхме дошли тук, над тъмната ивица на боровата гора се подаде плахото мартенско слънце и заля със светлина широкия заснежен двор на почивната станция. Беше още студено, но във въздуха вече се чувствуваше едва уловимият дъх на пролет. Скучната сивина на небето се разкъса, на голямото дърво сред двора накаца цяла тълпа разрошени врабци и беше страшно приятно да слушаш тяхното нестройно и възбудено цвъртене. Към обед закапаха капчуците и покрай замърсената пожълтяла стена на вилата потече първата вадичка мътна пролетна вода.
В такъв ден е грехота да стоиш в стаята и да се гушиш край капризната печка.
И ето аз съм седнал на прикътаната на завет, посивяла от времето градинска пейка, полушубката е свалена и захвърлена встрани, несвикналите ми очи примигат от светлината, гърдите дишат с наслада свежия, миришещ на стопен сняг въздух и ми е до немай-къде хубаво. По подалите се изпод снега плочи на пътеката преминава дебелият опушен котарак на станцията, спира се на припека, протяга се сладко-сладко, зажумява с едното око, поглежда ме съучастнически и сякаш иска да ми каже: „Не е лошо, а?“ Между двете вили, нарамила одеяла и чаршафи, тича прислужничката Станка, смее се, без да има причина, и не може да разбереш това ли е същото лениво момиче, което всяка сутрин пали с кисело лице печките и премита надве-натри стаите. От отворената врата на кухнята излиза готвачът Иван. Той поглежда към врабците на дървото и подвиква весело:
— Тюю, да ви се не види макар! Какво сте побеснели тази сутрин?
В ласкавия израз на грубичкото му луничаво лице, в топлия блясък на малко кривогледите му очи личи оная чиста, неподправена, прадядовска радост на селянина от великолепното пролетно пробуждане на земята. После той ме забеляза на пейката и, види се, засрамен от така явно проявеното чувство, се навежда, загребва шепа мокър лепкав сняг и го хвърля върху котарака.
— Я го гледай какво се е припекъл, дембелина!…
Котаракът отскача уплашено, качва се на оградата и мърка сърдито оттам. Иван сяда на пейката до мене.
— Свърши се и тая зима — казва авторитетно той. — А беше се проточила — краят й се не видеше…
Аз кимам с глава. После двамата дълго мълчим — толкова е приятно тук, на припека, че не ти се приказва за нищо.
Зад вилата се чува песен. „Кооомандир герой, герой Чапаааев…“ — пее висок звънлив тенор. Буйно, весело подсвирване и песента се подема от множество малко дрезгаво, но хармонично звучащи гласове. По разкаляния вече път оттатък оградата преминава взвод войници, които отиват на баня. Води ги млад наперен сержант с руси мустачки, юнашки кривнато кепе и с най-лъснатите ботуши, каквито съм виждал в живота си. Той прескача ловко локвите по пътя и въпреки строгия началнически вид на лицето съвсем ясно личи колко е доволен от себе си, от момчетата и от трите нашивки, които греят на раменете му. Взводът отминава надолу, но песента още дълго-дълго звучи и в нея също се чувствува настъпващата пролет.
— Весело пеят — обажда се Иван. — Едно време нямаше такива песни…
Той поглежда нагоре към засинялото бистро небе, замисля се и аз, който го познавам вече добре, зная, че ей сега ще почне да ми разправя някоя от своите истории, с които така много ни е забавлявал вечер, когато седим край печката и сложим на нея джезвето с подсладена ракия.
— Ти служил ли си войник? — пита изведнъж той, като продължава да гледа нагоре, сякаш там има нещо много интересно.
— Служил съм.
— В старата казарма ли?
— В старата.
— Е, значи, горе-долу имаш понятие и съзнание — казва Иван, който обича да употребява думи, смисълът на които не му е съвсем ясен. — Чакай по тоя случай да ти разправя какво тегло теглихме през 41 -ва година на турската граница. Или имаш работа, а? Сигурно пак ще тракаш нещо на машинката…
— Нямам работа днес — казвам аз и се разполагам още но-удобно на пейката. — Разправяй! Само че… да не загорят тенджерите?…
— За това не се бой ти! — казва малко обидено Иван. След това мълчи известно време за тежест, както всички добри разказвачи, и чак тогава започва:
— Тая година… четирсе и първата де, пак имаше някакъв хър-мър в международната ситуация. Швабата беше прегазил Гърция, пък и турчинът нещо шаваше… Казваха, че уж струпал някакви свои моторизирани сили на границата… дислокация, както казват по военному. Добре, ама нали и нашите не искат да останат назад. И една сутрин чуваме ние сигнала „сбор“. Получава се, значи, заповед — целият артилерийски на нейно височество Евдокия полк да се строи в каре на плаца. Друг път ние, готвачите, си стоим в кухнята, вършим си своите манипулации… нас тогава не ни смятаха за войнишка маса. А сега идва домакинският фелдфебел Стойо и още от вратата реве:
„Хайде и вие, казва, вашата мама разпасана!… Не чувате ли сигнала? Или искате да разпашем поясока…“
Бяхме тогава в полка петима готвачи, все подбрана стока. Кое с ритник, кое с поясок, изкара ни Стойо на плаца. Строихме се на левия фланг и се чудим каква ще е тази работа, щом опряха и до готвачите. Гледаме — офицерите се разхождат мрачни пред ротите, сабите им чаткат о шпорите, очите им гледат на кръв изпод козирките. Подофицерите тичат по редиците и току мушат момчетата в корема.
„Изпъчи гърдите! — казват. — Събери погледа в една точка и не мърдай повече, твойта мама!…“
Значи, не е току-така. И тъй излезе. Идва по едно време командирът на полка, гръмна музика, изкараха му, както е редно, цялата церемония. Тъй и тъй, рапортуват му, целият полк е налице и очаква най-покорно вашите заповеди. Разкрачи се командирът сред плаца, че като отвори една гърляга:
„Драги юнаци, казва, настъпиха най-после решителните времена… Ньойският договор, казва, така и така… Трябва, казва, да си спомним великите завети на Симеона Първи…“
И други такива фантазии. Чудим се ние накъде бие. Ще влизаме ли във войната, няма ли? А командирът се дере:
„Заповядано е, казва, от самия негово величество царя на обединена България нашият артилерийски на нейно височество Евдокия полк да се изнесе с най-голяма бързина в южна посока и да изпълни дълга си, ако това се наложи, до последна капка кръв. По този случай, казва, ура за негово величество и за целия царски дом!“
Офицерите зареваха с цяло гърло, а с едното око шарят из редиците да разберат, значи, какво е настроението и моралът. А моралът, може да се каже, е в най-ниска степен. Повечето от нашите момчета бяха запас — тоз оставил млада булка в къщи, на оня нивата неорана и незасяна, на друг пък коня взели като реквизит — само това им липсва сега — да се изнасят в южна посока и да си леят последната капка кръв. Нейсе, разпуснаха ни. Че като се почна една олелия. Бре стягай оръдията, бре конете почисти и им прави задниците на квадрати, бре готви суха храна за пет дни. Всичкото началство псува на майка, където погледнеш — все третират някого с поясоците. Тогава нямаше педагогики и психологики — не тичаш ли, не тракаш ли с токове — пляс по врата. Това им беше цялата военна наука. Както и да е, натоварихме се най- после на вагоните и тръгнахме в заповяданата южна посока. И не знам какво са изпатили другите, ама от нас, готвачите, душа не остана. Спрем, да кажем, на някоя гара и гледаме — тича командирът на ешелона към последните вагони, дето са кухните.
„Ей, казва, гайди такива, какъв буламач сте сготвили пак на командира? Не знайте ли, вашата вяра, че има язва на тънкото черво? Кожицата ви ще съдера…“
Иди и му разправяй, че продуктите са мухлясали, че фелдфебелът Стойо и артелчикът къщи си дигнаха от тия продукти. Нито те чува, нито за човек те смята — направо със сабята буха.
Най-сетне се дотътрахме до крайния пункт. Разтоварихме оръдията и багажа, заехме заповяданите линии — едни голи баири, сенчица няма, дето да си почине душата. Нашето артилерийско отделение го предадоха към 12-и пехотен полк. Айде сега пък почвай да строиш лагер. Че тук, че там — най-после избраха едно сухо дере. Простата войска си изкопа землянки, за офицерското тяло опънаха палатки. Ние, щабните, пък построихме офицерски стол с кухня, щаб и барака за командира на отделението с всички
