„Ха, викам, дойде ли ти сега умът в главата!“ И си режа лука и хич не му обръщам внимание. Даже ми поолекна нещо на душата. Сякаш самия майор бях цапнал по муцуната.
По едно време в кухнята надникна Антон.
„Няма ли, казва, брат, нещо за хапване от охвицерското?“ Много обичаше, горкият, да си хапне по- деликатна храна. „Ами, казвам, Антончо, виж там в миската с препърженото. Ей я е там, на долапа! Само че, казвам, не се увличай! Оня ден три мръвки си оплескал и Комара се усъмни. Гледай да не ми докараш някой карцер на главата!“
Светнаха му на него очичките, затича се към долапа, взе да шари с пръсти из миската за по-тлъстичко и изведнъж се дръпна назад.
„Бре, вика, Иване, какво е станало с Пенлевето бе?“
„Нищо му няма, викам. Получи малка епиплексия.“ И се хиля.
Антон се наведе и слушам аз — почна да мучи нещо неразбрано. Изправи се, сочи зад долапа, а очите му съвсем се дръпнали навътре. Да си кажа правичката, и мен ме хвана меланхолията. Да не би пък, мисля си, да съм го цапнал по-силно, отколкото се полага. Изтичах и аз и какво да видя — Пенлевето опънал краката и предал, дето казват старите хора, богу дух. Да беше нашенска кокошка, сега да кудкудякаше из плаца, а виж — на тия родалани малко им трябвало. Крехка порода, значи.
Стоим ние с Антон над мъртвеца и се гледаме в очите. Ами сега!
„Ох, вика по едно време Антон, сега казармата няма да ни побере. Ще ни изпозастреля оня, лудият…“
Аз също в първия момент си бях изгубил смисъла, но след туй се посъвзех.
„С охкане и ахкане, викам, нищо няма да оправим. Или се съвземай като човек, или се махай оттука! Аз ще се разправям с Комара. От тебе се иска само да не дрънкаш за тая ситуация. Пълна тишина по въпроса, чу ли?“
Антон изохка още два-три пъти и се запиля нанякъде. А аз почнах да действувам. Първо — направих основен медицински преглед на Пенлевето. Гледам — няма сериозни телесни повреди от удара. Гъста перушина имаше — нищо не личи. После взех, че му налях малко ракия в човката, имах си, знаеш, малко неприкосновен запас в кухнята на скрито, за в случай, че ме налегне мечта по жената. Пъхнах го след туй под престилката и тихата-тихата се промъкнах до майорската барака. Поогледах се — няма никой. Метнах тогава петела през отворения прозорец вътре, а с един кол бутнах шишето с ракията от масата. Шишето падна долу, счупи се и около тялото се разля голяма локва.
„Туйто, викам. Сега вече ще чакаме да видим по-нататъшните разпореждания на съдбата.“
Влязох в кухнята и си готвя, ни лук ял, ни лук мирисал. Само сърцето, знаеш, бие, бие, пък изведнъж се качи ей тук, чак на гърлото. Значи, не му е било леко де…
Към обед чувам навънка тропат коне, чуват се команди, някой крещи: „Къде се плетеш там, говедо?“ С други думи, свършило се е учението и майорът си е вече налице. Стоя аз нащрек и се ослушвам. Мина половин час — нищо. Изведнъж чувам глас, какво ти глас, брате, рев, сякаш колят някого. „Редник Ганджулов Иваааан! Къде си, твойта мама безподобнаааа…“
„А, викам, сега ще се разиграе и самото действие. Дръж се, Иване!“
Тичам в бараката. Майорът стои прав в средата в пълна бойна униформа и гледа с опулени очи в Пенлевето. Бичът пляска по ботуша му и, остави другото, само от това пляскане ти става невъзможно на душата.
„Заповядайте, господин майор!“
Обърна се и ме изгледа от долу до горе.
„Ааа, ти ли си, редник Ганджулов Иван Станков? Долетя, значи… И защо, казва, козируваш с гола глава?“
Пипам си аз главата — забравил съм си в залисията шапката. Лошо почва, мисля си.
„Виноват, господин майор.“
„Няма виноват! — крещи той. — Казвай сега: какво е станало с Пенлеве?“
„Съвсем не мога да знам, господин майор!“
„Казвай! Кой го уби?“
„Съвсем не мога да знам, господин майор! Сутринта кукуригаше из двора… с Лойжорж се биха… изяде си порцията… После изчезна някъде…“
„Къде изчезна? В очите ще ме гледаш! Гайда!“
„Слушам, господин майор. Съвсем не мога да знам къде изчезна, господин майор.“
„А в карцера да стоиш знаеш ли?“
„Тъй вярно, господин майор!“
„Кой уби Пенлеве?“
Тук аз погледнах надолу и уж де, сега за пръв път видях тялото.
„Ама, казвам, наистина ли е умрял, господин майор? Да не би пък нещо от ракията…“
„Каква ракия?“
„Ами тая, викам, дето се е разляла по пода. Той, казвам, беше буйничък, може да е бутнал, без да иска, шишето… И ако, казвам, го е взел за вода… Тя, тая скоросмъртница, човек може да умори, господин майор. А пък какво остава за петлето… я, колко му е боят…“
„Аз, казва, не му знам боя… Знам само, че ти ще ядеш бой.“
Но гледам — поомекна малко. Вдигна петела от земята, пъхна човката му в носа си.
„Вярно, казва, мирише на ракия. Тююю, как съм забравил туй шише на масата!“
Взе да се тюхка, да охка, а аз полека-лека се измъквам към вратата. Хвана вяра, викам си, отървах се, забрави ме. И се престраших.
„Свободен ли съм, казвам, господин майор?“
А той хич и не чува. Разхожда се напред и назад, спира пред петела, протяга ръка да го пипне, ама не го пипа, ами само така… във въздуха му мърдат пръстите. Види се, тежко му беше. Няма какво да си кривя душицата, обичаше той Пенлевето…
Постоях аз, погледах тая картинка и пак:
„Свободен ли съм, господин майор?“
Чак тогава дигна очи и ме изгледа.
„А, вика, ти още ли си тук? Наслаждаваш се, а?“
И изведнъж лицето му стана страшно, сгърчи се, погрозня, а в очите му светна такава злоба, че тръпки да те побият.
„Марш, казва, говедо, в ареста! Ще доложиш на фелдфебела, че съм заповядал да те държи там, докато изгниеш. Лично, казва, аз ще проверя дали си изгнил. Повтори какво ти казах!“
„Слушам, господин майор. Вие казахте да доложа на фелдфебела да ме държи в ареста, докато изгния. Лично вие ще проверите дали съм изгнил.“
„Добре, казва. И благодари, че не те застрелях!“
„Покорно благодаря, господин майор!“
„Марш!“
Излязох аз навън и си плюх в пазвата. Е, викам, свърши се и тая. Сега ще си почина в ареста от всичките тия алюминации.
Отидох при фелдфебела, тъй и тъй, викам, заповяда да стоя в карцера, докато изгния. А фелдфебелът се смее.
„Защо бе, Ганджулов? Да не си му прегорил манджата?“
„Съвсем не, господин фелдфебел. Пенлевето загинал от някаква тропическа смърт, че на мене си го изкара.“
Както се смееше фелдфебелът, тъй му и замръзна смехът на устата.
„Бре, вика, не думай бе! Ами сега, казва, зарад този родалан цяла седмица живот няма да има из батареите…“
„Съвсем, казвам, не мога да знам.“
Тикнаха ме мене, значи, в карцера, сложиха и часови да ме пази като най-престъпна личност. Не минаха и десет минути — пристига и Антон също да гние. Започнах аз да го разпитвам.
„Какво, питам, стана? Да не си му изтърсил нещо?“
