А Митко — какво го прихванаха, друг път все си мълчеше — изведнъж взе войнишкия стоеж и вика:
„Господин майор, казва, разрешете да доложа! Такова наказание, казва, няма в правилника. Не е законно.“
Брех, че като се разяри отново оня ми ти майор.
„Ти, казва, безгласна букво, няма да ме учиш какво е закон. Законът, казва, в казармата ей го е…“
И тръска бича.
„А ако, казва, не си доволен, оплачи се на командира на полка! Той обича на такива законници сам лично да съдира кожата. Марш сега в карцера!“
Пъхнаха ни в карцера. Едвам се събрахме вътре, девет човека бяхме. Отначало мълчим, всеки си търси местенце, да се понагласи, да си протегне краката. А Митко казва: „Ама добре се държахме, а, момчета?“
И се смее доволен. В такива тежки моменти все смях му идваше.
„Трябва да се разбере, вика, че сам войникът е нула. А като се държим всички заедно, такава страшна сила можем да станем, че и майорът, и всичко над него да отиде по дяволите. Това, вика, умни хора са го казали…“
И още взе да ги разправя все едни такива… малко със заобикалки. Слушам го аз и си викам: „Чувал съм ги тия приказки от даскала още като бях на село. На комунизъм те избива тебе, братко, ама още се пазиш, опипваш почвата. Нищо, пази се, не е лесна твойта… царщина да събаряш. Пък после, като ни поопознаеш повече, ще разбереш, че почвата е готова, чака само семе да й хвърлиш. Ей такива като майора са я орали…“
И не щеш ли, след два дни пък, още бяхме в карцера, Хитлер взе, че нападна Русия. Та, ти казвам, тъй започна тя, нашата… ей с тоя Пенлеве. Той ни събра и покрай него ни се отвориха очите и за другото…
Иван млъква, поглажда брадата си и се замисля, сякаш пред очите му отново преминава преживяното.
— А сега — казва той, като ме поглежда засмяно — весело пеят войничетата, не им тежи шинелката… Отведнъж се вижда — има уважение към човека, обич има…
— А какво стана с майора? — питам аз.
Лицето на готвача изведнъж става строго.
— Получи си това, което търсеше — отговаря кратко и като че ли неохотно той. — Не му се размина… А сега, брат, ще те оставя. Ние тука с тебе се разприказвахме, а работата чака. Аз не съм айляк като тебе.
Той става и хлътва в кухнята. След малко оттам се чува веселото му тананикане:
Врабците все така възбудено цвъртят на дървото. Котаракът се връща на припека. Обитателите на станцията се сьбират в стола за обед. Аз стоя на пейката, припомням си отделните случки от смешния и тъжен разказ за Пенлеве и се усмихвам. И денят ми се струва още по-слънчев и пролетното пробуждане на земята сега ми напомня за оная страшна народна сила, за която така простичко и хубаво е говорил телефонистът Митко пред смълчаните и пребити войници в карцера.
Информация за текста
© 1952 Петър Незнакомов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Публикация:
Петър Незнакомов
Избрани произведения, том 1.
Издателство Български писател
София, 1980
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2684]
Последна редакция: 2007-02-26 09:27:17
