„Какво ще ми долагаш… нали я кусах… помия!“ Мен пък, когато ме обидят на готвене, много ме боли. „Съвсем, викам, не е помия, господин майор. Такава супа…“ „Млък! — вика. — Когато говориш с мене, ще мълчиш!“ И ръката му с пръстена се свива в юмрук. Преглътнах аз обидата, млъкнах. Той се повъртя още малко и излезе навънка. И тъкмо си мисля, че леко съм се отървал тоя път, слушам някакъв рев:
„Редник Ганджулов, веднага тук! Бър-зоп!“ Изтичах зад готварницата. Стои той до купчината с боклука и сочи нещо с бича. А мустачките му трепкат, трепкат, като живи.
„Какво е това там, редник Ганджулов Иван?“ Погледнах аз в дадената посока и изведнъж изстинах целият. Лежат най-отгоре, значи, на боклука, два дълги петелски крака, дето ги няма нито една местна порода… с ей такива шипове… Снощи след помена, в залисията, да взема да ги хвърля там. Ами сега!
„Тебе питат, редник Ганджулов, какво е това там?“ Преглътнах си аз слюнката и тракам токове: „Кокоши крака, господин майор. Нали оня ден готвихме пилешки бульон с фиде…“
„Кокоши ли? Я, казва, ги подай насам!“ Подадох му аз краката, ама как съм ги подал, аз си зная. Той ги разгледа внимателно, след туй ми хвърли един поглед изпод вежди.
„А бе, казва, редник Ганджулов Иван, това да не са случайно краката на покойния Пенлеве?“
„Съвсем не мога да знам, господин майор.“
Той се позамисли.
„Щом не знаеш, казва, бъди така добър, донеси, моля ти се, една лопатка!“
„Господин майор, започнах да го усуквам аз, какъв ти Пенлеве! Нали снощи го погребахме. Грехота е…“
„Бъди така добър, казва, донеси лопата, докато не съм те застрелял! Бегом марш!“
Виждам аз, че няма накъде, и изтичах за лопатата. Бягам, а сякаш вътре в ботушите ми огън гори.
Тръгнахме към сеновала. Намерихме гроба край храстите.
„Разкопай го, вика, ако обичаш!“
Почнах да копая, ама все встрани избивам и едвам-едвам дето се казва, чопля земята. Той стои над мене и ме наблюдава внимателно.
„Не се потривай, вика, твойта мама вавилонска!… Давам ти три минути срок!“
Запрехвърлях по-бързо, пръстта, а Пенлевето все не се показва. А той наднича в дупката и казва с крива усмивка:
„Копай, вика, копай! Цял живот тука ще копаеш, ама ще ми намериш петела.“
Копнах още веднъж-дваж, па се престраших — да става викам, каквото ще!
„Съвсем го няма, викам, нашия Пенлеве, господин майор.“
„Аааа, вика, тъй ли! Интересно! Да не би да е възкръснал?“
„Съвсем не мога да знам, господин майор. Няма го.“
„Или може, казва, да е слязъл ангел господен от небето и да го е отнесъл в райските селения, а? Само че, казва, доколкото си спомням светото писание, възкръсват само душите, а пък тялото остава в гроба. Ти какво ще кажеш по този въпрос?“
„Съвсем не мога да кажа нищо, господин майор. Слабо сме образовани ние…“
И тук вече той избухна. Хвана ме за яката, раздруса ме и закрещя:
„Слушай, безподобник, казвай, кой изяде Пенлеве? Кокал казва, няма да оставя от тебе. На кайма ще те смеля. Кой?“
„Съвсем не мога да знам, господин майор. Да не е някоя лисица?“
„Ще ти дам аз една лисица… Кой?“
И пляс един бич през лицето.
„Никой не го е ял, господин майор.“
„Кой?“
Пляс — втори бич. Сега вече ме заболя страшно и нещо ми засладня в устата — види се, кръв протече.
„Кой?“
Почна да удря вече, дето му попадне. Кръвта, изглежда, още повече го настърви. Ама и мен ме хвана инатът я. Ще умра, викам си, тука, детенцето си може да не видя вече, ама няма да ти кажа. А пък тоя бой ще го запомним. Все ще дойде някой ден да си попрегледаме сметките.
Би ме той, не помня вече колко, и по едно време спря — умори се.
„Бягай, вика, сега да събереш ония болшевики от щаба? Нека видят и те на какво си дередже и да си направят хубаво сметката. А след туй да се строят всички пред бараката ми във формата на буквата «П» и да ме чакат. Тоя петел, казва, аз през задниците ви ще го изкарам.“
Събрах аз щабните, по пътя им разправих каква е работата.
„Един бой, викам, ще се изтърпи, ама ако се намери някоя Юда и си отвори устата, после да му мисли!“
Строихме се в буква „П“ пред бараката и зачакахме. Гледам аз момчетата и ме хвана спокойствие. Всеки стиснал устни, на всеки в очите свети омраза — кожата му да съдереш, пак няма да каже „гък“. По едно време излезе и майорът с бича в ръката.
„Добре дошли, казва, гащници! Сега ще си поговорим с вас по душа. Кръ-гом!“
Обърнахме се кръгом.
„Застани, вика, на пет крачки човек от човек!“
Застанахме на пет крачки човек от човек.
„Който сега, казва, мръдне даже веждата си, веднага ще замине на оня овят. Разбрано ли е?“
Пълна тишина, сякаш сме се наговорили.
„Разбрано ли е, питам?“
Пак пълна тишина.
„Аха, казва, тука и на противодържавни идеи мирише… Тъй, тъй, тъй… Сега с помощта на изпитания метод ще разберем всичко. Аз, казва, отдавна подозирах, че някой мъти водата тука… Да почнем, а?“
И се спря зад първия от нас. Митко се казваше, телефонист беше, събудено едно такова войниче, все книги четеше… То сега голям човек стана в София. В армията служи, миналата година подполковник го произведоха… Някой път се срещнем на улицата и все се смее. „Помниш ли, вика, Иване, Пенлевето?“ „Как, викам, да не помня!“ Та… спря се, значи, майорът зад него.
„Момче, казва, ако все още си родолюбец на отечеството, кажи, казва, с добро, кой изяде Пенлеве?“
„Съвсем не зная, господин майор.“
Пляс с бича по главата. Бре, онова момче, Митко де… цялото почервеня. Види се, дотогава не беше бито.
„И сега ли не знаеш, противодържавник такъв?“
„И сега не зная, господин майор.“
И още веднъж по главата с бича.
„А книги да четеш знаеш, така ли? Да не мислиш, че не ми докладва фелдфебелът. И аз, казва, твойта работа по-дълбоко ще я разгледам. Ще изчистя отдъно всякакви зарази…“
След туй мина на следващия, нашари и него. И така поред с всичките. Бие той, а ние мълчим. И интересна работа — когато майорът ме би на тет а тет при сеновала, болеше ме, мъчно ми беше, едвам се сдържах да не охна за срамотите, а сега в колективно състояние, при същата порция бой, нищо не усетих, дори душата ми се поотвори… Има нещо тука от философския смисъл, а? Така ще да е тая работа…
Та… би майорът колкото би и видя, че нищо няма да изкопче. Тогава съвсем се разбесня и извади парабела.
„Ще ви изтребя, казва, като мухи ще ви изтребя, вашта мамка. Отгоре само ще ми благодарят, че съм изчистил земята от вас…“
А ние и сега не мърдаме. Един, мислим си, от нас ще отиде ама после и от теб ще остане само едно мокро място.
Заплашва, псува той, ама да стреля не посмя. От гърбовете ни се изплаши — нито един не се прегъна.
После ни изпрати в карцера.
„Да стоят, казва, на една вода, докато коремът им залепне на гръбната кост!“
