А той целият трепере и нищо свястно не може да каже. Едно се разбира само — и него не отминала съответната заря с церемонии. Той пък за шишето ял бой. Защо го бил оставил на такова видно място, та петелът да го събори!…
След два часа пък се домъкна и фелдфебелът и без да гледа в мен, каза навъсено:
„Редник Ганджулов, излизай на свобода! Майорът те вика.“
„Защо бе, господин фелдфебел? Нали още не съм изгнил?“
„Не знам, казва. Вика те. Нещо е в настроение.“
И все избягва да ме гледа в очите. Виж, тая работа хич не ми хареса. Защо ли, мисля си, съм му притрябвал? Дали не е разбрал каква е истинската картина на смъртта? Добре, ама ако е за бой, ще ме закарат под въоръжена охрана, защо ще ме освобождават? Вървя към бараката и мисля, мисля, а краката, нали са най-чувствителното място, все ме дърпат назад. Най-сетне рекох: „Мечка страх, мен не страх!“ — и влязох в бараката. В първия момент нищо не видях, навънка слънцето тъкмо залязваше, а в бараката вече беше притъмняло, ама след туй поразгледах състоянието на нещата. Пенлевето, значи, лежи на масата. До него празно шише ракия, а майорът седи с разкопчана яка на леглото и си стиска с две ръце главата, сякаш иска да я задържи на мястото й.
„Ох, викам, той се е наквасил здравата! Сега от него могат да се очакват всякакви алегории…“
Рапортувах аз, че се явявам по негово разпореждане — не мърда, само мърмори нещо под носа си.
Чак след пет минути отпусна ръце, изгледа ме с помътнелите си очи и каза завалено:
„Редник Ганджулов Иван, в тая армия… само ти ме разбираш… И аз, казва, много те увввважавам, говедо такова… Затова заповядвам ти най-безпрекоссловно да ми намериш една кирка и една лопата! Докато залезе слънцето, казва, покойникът трябва да се погребе с всички полагаеми се почести и салюти. Изпълнявай!“
Няма какво — заповед! Намерих аз една кирка и една лопата и му се явих за по-нататъшни разпореждания.
„Върви, казва, след мене!“
Взе той петела и го понесе като дете. Аз вървя след него и хем ми е смешно, хем пък един вътрешен глас ми вика: „Рано е още за смях, Иване!“ Стигнахме зад сеновала, имаше там някакви дребни храсти. Майорът походи, походи край храсталака, избра едно място и ми вика:
„Копай, казва, тука в размери нула и шейсет на нула и петдесет!“
Започнах аз да копая в заповядания размер, а той приседна на десетина крачки с петела на коленете и мълчи.
„Готово, господин майор!“
„А, казва, значи, дойде часът! Вземи тогава, редник Ганджулов Иван, тленните останки и ги положи внимателно в гроба! А ако случайно си сбъркал размерите, ушите ти ще отпоря!“
Поех аз Пенлевето и го бутнах в дупката. А майорът се надигна тежко, заклати се и на… в какво да ти се закълна… застана мирно на три крачки от гроба, свали си фуражката и наведе глава. После видя, че аз седя и го зяпам, подпрян на лопатата, и изрева:
„Шапки долу, безбожник!“
Ех, викам си, и шапката ще си сваля, не е голяма работа. А от цялата тая хумореска такъв смях ме напушва, че, ха-ха, да му се изсмея в лицето. И добре, че съм се сдържал ей, защото по едно време, гледам, бръкна отзад в кобура и извади пищова. Сега, викам, Иване, трябва да се внимава с всичката сила на природата — както е под булото на алкохола, току-виж, ти е теглил куршума. Притаих се зад гърба му и все едно че ме няма — нито мърдам, нито дишам. А то каква била работата… Искал той, пияната глава, да почете петела по военному. Дигна пищова нагоре и дан… дан… дан… три пъти във въздуха. След туй закопча кобура и ми каза тихо:
„Заравяй, Гаджулов Иван!“
Олекна ми и на мен.
„Слушам, господин майор!“
А той се мръщи.
„Не кряскай, казва, така, монтафон необразован! Не смущавай тържествената минута!“
Зарових аз надве-натри гроба, а той се разхожда мрачен наоколо.
„Свърши ли? Предаде ли, казва, тялото на земята!“
„Готово, господин майор! Вечна му памет на Пенлевето!“
„Остави ме, казва, сега сам! Докато преброя до три, да те няма!“
Аз това и чакам. Изтичах до щаба. Гледам — щабните разговарят разтревожено, ръкомахат и като ме видяха, изведнъж ме наобиколиха и ме запрегръщаха.
„А бе, казват, ти жив ли си? Ей, акъла ни се изкара зарад тебе. Като чухме, че се гръмна, викаме — свети му маслото Комара…“
„Какво ти масло!“ — хиля се аз.
И взех, че им разправих цялата история. Изпокапаха от смях. И само Антон — и него го бяха пуснали от ареста — стои тъжен.
„Ти пък какво, викам му, да не ти е жал за англо-френеца?“
„Ами! — казва. — Жал ми е само, че толкова месо пропада. Само кълките му, казва, бяха две кила.“
И тук на мене изведнъж ми хрумна една мисъл. „Я, казвам, братлета, се бръкнете в джобовете! Всеки да даде колкото може!“ „Защо бе, Ванка?“
„Ами, казвам, да купим от селото малко винцок. Трябва и ние да почетем скъпия покойник. Помен трябва да му се направи. Яденето от мене. А пък ти, Антоне, ще изтичаш до артелчика и ще получиш едно кило ориз, не от оня мухлясалия… от офицерския ще кажеш да ти даде. Майорът, ще кажеш, иска… Има разстройство на стомашната система, та заповяда да му се свари за лек…“
Антон разбра каква е работата и се ухили до ушите. Отиде той в артелната, пратихме куриера за вино в селото, а пък аз се промъкнах зад сеновала, намерих гроба, изрових Пенлевето и го занесох в готварницата. Помирисах — нищо му няма. Залях го с вряла вода, очистих го, разпределих го на порции и го пъхнах във фурната. Работя и сам се смея. Тоя случай, викам си, всичкото казармено тегло ще ми изкупи.
След вечеря майорът и офицерите отидоха в селото да пиянствуват, а ние, низшите чинове от щаба, се събрахме в готварницата, заключихме се, метнахме по един шинел на прозорците, срещу всяка евентуалност, и изядохме покойния, дето се казва, с кокалите. Сръбнахме и за „бог да прости“. И да ти кажа ли, никога не съм ял така сладко. А всички ме кандърдисват:
„Я, казват, Иване, разправи още един път как погребахте министъра!“
Разправям аз и смях, смях, ще се изподавим от смях. Добре, ама излезе, че многото смях не било на добро.
На другата сутрин, беше неделя, майорът стана късно… махмурлия… кисел… леле, боже! Влязъл при него Лойжорж да му се погали — ритнал го. Занесъл му Антон закуската — на главата му я хвърлил. А към 11 часа излезе на обиколка из лагера. Него ден пък се случи хубаво време, едно слънчице пекнало, ветрец повява… Добре, ама чувствува се някаква буря в атмосферата, на нещо лошо мирише… Друг път ще засвири Стоян гайдарят, хоро ще потропат момчетата… да се позабравят малко, а сега — няма. Всичко се свило, глас не се чува. Тръгна майорът из батареите и усещам аз — става някаква олелия. После ми разправиха каква била работата. Не му харесала линията на землянките. Два месеца вече киснем тука, до днес му харесваше, а сега — не. Трябвало по някакъв германски терк. „Разваляй! — заповядал. — И копай наново на пет метра по-назад!“ Само, знаеш, да измъчи народа. Три момчета бил с пръстена по лицето, даже двама подпоручици тикнал в ареста, а фелдфебела Гроздан, дето му беше дясната ръка, нарекъл „кенгуру“, Фелдфебелът след туй се оплакваше:
„Хайде, казва, войник да нарече с тая френска дума, разбирам — войникът и без това си е кенгуру. Ами мен, казва, откъде накъде, по какво право? Аз имам, казва, двайсет години денонощна служба на негово величество. Откак съм се родил, все в ботуш се помня. Кое кенгуру, казва, има шест нашивки на ръкава си… кое, питам, аз?…“
Към обед майорът се домъкна и в готварницата. Помириса тук, помириса там, куса яденето, намръщи се. „Каква галиматия, казва, си сготвил пак?“ Аз застанах мирно с лъжицата.
„Телешко, казвам, със сос белветер, господин майор. А пък супата, казвам, ако разрешите да доложа…“
