да убеди човечеството във вредата от пиянството.“
— Новелата не е завършена. По-нататък ще проследя всички пороци на вековете, видени през очите на някой бог.
— И ще обявиш на целокупното общество, че империята на инките е пропаднала поради тютюнопушене, арабският халифат — заради опиума, Рим — заради разврата, а нашата цивилизация… заради… неверието си.
— Какво имаш предвид?
— Не вярват. Ни в бог, ни в дявол, ни в летящи чинии. Откъде ще им вземеш бог, та да говори като очевидец?
— То си е моя работа. А сега ме интересува друго — какво е отношението ти към летящите чинии?
— Положително. Нека си летят. Не ми пречат никак.
— Защо мислиш, че ги има?
Марта се усмихна с печално снизхождение и отвърна:
— Любезни мой, дали аз мисля, че ги има, или мисля, че ги няма, за тях едва ли е от значение. Това е. Или съществуват, или не. Не съм аз тая, която ще каже.
— Ти, която сънуваш най-фантастичните, най-най-най… невъзможни сънища!
— Именно. Летящите чинии са много беден къшей за мен. Свикнала съм с пищни блюда. Че аз съвсем скоро сънувах как никнат космическите градове. Най-напред в почвата се синтезират арките, които носят постройките. Те се извисяват, запълват се, а всички стени са такива, че по тях растат цветя и виещи се растения. Моят гид ми напомни: обърнете внимание на отоплението. Оказа се, че за ТЕЦ се използва горещото ядро на планетата. Вкарват се сонди, водата се сгрява и отоплява градовете…
— Не е нова като идея…
— Като не е ново, хайде осъществи го де!
— Кой? Аз?
— Ами аз ли? Да не искаш да зарежа пеенето и да хукна да отоплявам Земята? А ти най-спокойно би могъл да оставиш писането и да сториш нещо полезно за хората. Може и да не е точно общопланетно отопление. Говоря по принцип, въобще… за всички безделници…
— Значи аз съм безделник.
— Като че ли така излезе.
— И трябва сега да доказвам обратното, за да спечеля уважението ти.
— Що ли ти трябва? — въздъхна Марта. — то е мъчна и дълга работа…
Матев бе нервиран не на шега. Той стана от масата. Оправи връзката си, закопча сакото и произнесе тържествено:
— Винаги са ме привличали трудностите. Надявам се, не си забравила, че прекратих кариерата си на учен, за да се заловя с трудното писателско поприще. Но щом ти намираш, че писател е равносилно на безделник, аз ще продължа изследванията си и ще докажа на някои примадони… на какво съм способен.
Думата „примадони“ Матев произнесе така, че „публиката“ остана с впечатление, че не се отнася само за Марта.
— Ами докажи — миролюбиво се съгласи Марта, — само че преди това ме откарай до Новиград. Довечера трябва да пея на фестивала.
— Сега пък ново двайсет и пет! Защо не ми съобщи два часа преди концерта?
— „За изненада“ — Марта изпя фразата на мадам Бътерфлай. И продължи най-безгрижно. — Преди да се оженим нали ми каза, че цял живот ще бъдеш роб на моите желания.
Матев изпухтя, едва успя да измърмори:
— Ако не се лъжа, това беше преди пет години. А времената се менят.
— Как не! — отсече Марта. — Времената са си едни и същи. Само хората се менят. Нищо. Ще го преживеем някак. Щом ти не искаш, ще помоля новия диригент да ме заведе. В никакъв случай няма да ми откаже.
— Ти си непоносима! Винаги си била непоносима и ще си останеш непоносима!
— Че кой те кара да ме понасяш?
Матев примижа от недоумение.
— Не ме понасяй! — заяви Марта. — Само ме отведи до Новиград.
После си взе чантата, нареди на бавачката какво да прави, нагъделичка сина си и обеща да му донесе козленце с копитца, меченце с лапички и някакво загадъчно същество, на име Ушо-кожушо.
Матев наблюдаваше сцената унило. Каза само:
— Жалко. Колко мило и умно момченце. Би могло да излезе нещо от него, ако не беше син на Марта Матева.
— Напук на тебе пък ще излезе!
Марта не уточни какво, как, кое ще излезе и заслиза към гаража.
Матев тръгна след нея кисел н ядовит и за да вбеси жена си, взе да я увещава да се запише в курсовете за любители-шофьори. Но Марта въобще не му обърна внимание. Още преди да потеглят беше включила телевизора в колата и гледаше как към космоса плавно полита някакво светещо тяло.
Начумери се н смени канала.
Улучи ски-състезания и викна:
— Слалом! Любимата ми дисциплина.
Матев я загледа право в очите и изрече бавно.
— Мартичка! Изслушай ме! Там — и той посочи телевизора, — на шести канал предават моята пиеса „Цвете от космоса“.
— Тъкмо! Ще ми я разкажеш, докато пътуваме. А състезанията няма кой да ми ги разкаже.
Матев сложи ръка на рамото й и продължи с покъртителен тон:
— Марта! Защо ти никога не се интересуваш от мен, от моите тревоги, от работата ми? Може би не ме обичаш?
— Глупости! — сряза го Марта. — Обичам те, та пушек се вдига. Само че аз още преди да се оженим ти обясних, че съм си такава. Ти тогава каза, че няма значение, пък сега се оплакваш…
— Марта! Поне малко внимание… — продължи с патетичен глас Матев.
— Не ми е интересно бе, Матьо! — детски се заглези Марта.
Тогава Матев се обиди:
— Не ти е интересно творчеството на твоя мъж. Интересни ти са само твоите чуждопланетници! Тях сънуваш всяка нощ, не мен!
— Притрябвало ми е да те сънувам! Нали си до мен? А знаеш ли? Аз си завъдих други чуждопланетници. Онези, старите, бяха зли и искаха, да ни изтребят. После се отказаха и се запиляха някъде. Сега има едни понички, много приятни и доброжелателни! Искат да се срещнат с нас…
— Точно с тебе или с човечеството?
— С мене, разбира се, какво общо имам аз с това побъркано човечество?
Колата на Матеви влезе в тунел…
В следния миг Матев осъзна, че на това място не е имало и на може да има тунел. Но докато мине това през ума му, пред тях се разтвори някакъв шлюз и колата се намери в голям кръгъл салон със сводест таван.
Марта каза само:
— Видя ли?
После се заоглежда с любопитство и отвори вратата на колата.
Матьо инстинктивно се опита да я задържи, но Марта протегна крак, опипа пода и като се увери, че е твърд, излезе и поздрави:
— Добър ден!
Мъжът й се хвърли пред нея като да я защити, само че нямаше от кого и от какво.
Край стените на залата стояха няколко… чуждопланетници. Стояха си съвсем мирно.
— Хуманоиди! — прошепна Матев.
— Никакви хуманоиди! Абе, баш са си хора, само че съвсем други — важно заяви Марта.
