Величка Настрадинова
Срам за троянци прославени и пълногръди дарданки…
Щом като тъй се потрудиха, седнаха те на гощавка,
никой от нищо лишен не остана на пира им равен,
свойта охота за вино и ядене щом утолиха,
юноши с вино напълниха кратери чак до венеца,
чаши наляха и редом раздаваха щедро на всички.
Целия ден непрестанно те молеха бога със песен…
Молеха бога!
Защо им трябваше да ме молят? И въобще от къде на къде „бог“?
Разбирам, на това стъпало на развитие всяко мислещо същество има нужда от светъл пример. Ето защо жителите на тая планета са го сътворили във въображението си и са ги нарекли „бог“. Това е добре. Спомага за усъвършенствуването им.
Но на мен ми е малко неудобно постоянно да служа за пример.
Когато долетяхме тук и хората на часа ни обявиха за богове, ние опитахме да ги разубедим, но от това произлезе само нова бъркотия — хората веднага измислиха, че старият бог Кронос е свален и властта на Олимп е завзета от нови богове.
Ние отначало приемахме всичко на смях. Даже си устроихме нещо като карнавал, където всеки играеше ролята, съчинена му от човеците.
След това май се увлякохме и … измисленото стана истина.
И така ние нямахме възможност да се върнем на Елисея, заселихме се на Земята и влязохме в общение с жителите й.
Най-близките ни съседи са елините. С тях бяхме в най-тесен допир. А щом децата от смесените бракове между „богове“ и хора ни нарекоха майки и бащи … ние съвсем се размекнахме.
Угаждахме на всевъзможните им желания. Понякога това свършваше катастрофално. Както в случая с моя родственик Хелиос, който изпълни молбата на Фаетон — сина си от смъртна жена. Даде му да управлява ракетата, с която следеше състоянието на планетата. Момчето я разби. Унищожи и себе си, и едно от малкото летателни средства, които ни бяха останали.
И други глупави молби изпълнихме за зло. Но най-голямата ни глупост бе, че се намесихме в Троянската война.
Ние, боговете, се разединихме и се принизихме дотам, че се бихме заедно с простосмъртните.
Аз бях на страната на троянците. Намирах, че са жертва на завоевателна война. Богоравният певец Омир възпя много от подвизите ми. Например чудесна е сцената, в която аз тръгвам пред Хектор срещу ахейците „с облак покрил раменете си, носещ опасна егида, бурна, искряща и цяла космата, която всява всред смъртните бягство“…
Тогава ахейците намериха убежище чак до своите кораби гладки.
И още колко пъти обръщах щастието на боя в полза троянците…
Те ми се отплащаха. Колеха в моя чест тлъсти юници изгаряха бутове, двойно обвити в тлъстина, а останалото го опичаха и изяждаха, като обилно го поливаха с вино.
Какво вино имаше Троя! И троянци се подкрепяха, подкрепяха с вино…
Но ето меднохитонните ахейци се отчаяха, отказаха да воюват и отплаваха с техните кораби черни.
Даже в знак на мир оставиха пред Троя дървен кон, а привидният изменник измежду ахейците Синон съобщи на троянците, че конят е дар за Атина Палада. Влезе ли той в Троя, няма от какво да се боят конеборците троянци — градът завинаги ще бъде запазен от врагове.
Троянците повярваха и вкараха данайския дар в града.
През нощта от коня наизлязоха скритите в него герои, начело с Одисеи, отвориха портите на града и… настъпи последният ден на великата Троя.
И аз, огорчен и печален, изоставих моите любимци и се въззех на Олимп.
Викаха ме в скръбта си троянците, молеха: ме с ридания, питаха защо Феб-Аполон ги е изоставил…Не им отвърнах. Безполезно е да водиш разговор с хора, които сами поканиха Гибелта в своя град. Защото не от скудоумие и самоувереност пострадаха троянци, а от виното, що се изля в чест на победата.
И тая нощ в града нямаше ни един трезвен троянец.
Напразни бяха опитите ми да будя спящи от преливане войски.
И излезе, че аз, страшният и неукротимият, бях по-беден не от високотронния Зевс, не от всесилната му щерка — мъдрата Атина, нито от земетръсеца Посейдон, а от пияния веселяк Дионисий — бога на лозите и виното.
И преживях велик срам, затова се потрудих да не узнаят потомците истината за падането на Троя. Вдъхнових сляп човек да възпее подвизите на героите, та никой да не го вини в изопачаване на очевидното.
И векове привържениците на Илион хулят хитроумния цар Одисей, без да се сетят, че коварство прояви не той, а Дионисий.
А аз и досега се чувствувам унизен. И когато на пир боговете ме помолят да взема звънка лира и да изпея хвалебна песен, аз навеждам глава и вместо:
запявам:
Не, не мога да скърша език и да споменавам своя позор, още повече в присъствието на Дионисий.
А няма как да го извикам на двубой и да го надвия — винаги е пиян. Смехотворно е дори да се помисли за единоборство с него. Ще стана смешен чак в очите на хората. Те и без това обичат Дионисий много повече от мене, макар че аз съм ги научил на всички изкуства, а той — само на пиянство.
И кажете, о, неподкупни свидетели, къде е справедливостта, щом и между нас, боговете, я няма?
— Е, и… това ли е всичко? — каза Марта Матева.
— А ти какво искаш да бъде? — малко раздразнено отвърна мъжът й.
— Ами… нещо… по-така…
— Напиши ти нещо „по-така“ — се ядоса мъжът й. — И защо ли съм седнал да ти чета? Какво ли разбираш от литература и фантастика?
— Пардон! — вежливо се разсмя Марта. — Кое тук е литература и кое — фантастика… може ли да обясниш на бедната певица Марта Матева? Вместо да си гледа съвременните романи… разписал се квазифантастични истории. Да не би това да вдигне реномето ти на писател? Напротив. Всички ще видят, че ти липсва елементарна фантазия и ще си рекат: „Тоя Матев… жена му най-талантливата певица… пък той… пише… антиалкохолни съчинения. Поне сам да беше враг на виното, а то… чак Троянската война намеси, та
