Светилището

на оградата и да опънат напреко на входа на пътя жълта лента с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Разстроен, вцепенен от шока и изпълнен със скръб, Грейди целият трепереше. Докато караше по лъкатушещия път през застрашително издигащите се планини обратно към Бозуърт, той използва радиостанцията си, за да се свържи с управлението. Трябваше да изпълни един дълг, но не можеше да позволи на този дълг да попречи на другите му задължения. В службата трябваше да знаят къде ще бъде.

Със сестрата на Брайън Рот. Смъртта на жена му и сина му, правилата, които бе усвоил от посещенията си на събранията на „Състрадателните приятели“, го бяха научили, че трябва да направиш всичко възможно, за да утешиш скърбящия. Състраданието бе най-голямата добродетел.

Но когато спря пред дома на Ида Рот — скромна каравана в редицата от каравани в покрайнините на Бозуърт, никой не отговори на почукването му по тънката метална врата. „Естествено“ — помисли си Грейди. Собственикът на погребалното бюро. Гробището. Двойното погребение. Ида имаше да урежда много неща. „Тя ще бъде зашеметена. Иска ми се да бях пристигнал навреме, за да й помогна.“

За негова изненада жената от съседната каравана дойде при него и му каза къде е може да намери Ида. Той не се изненада от факта, че тази клюкарка знаеше всичко за сестрата на Брайън, а от това, че знаеше къде е отишла. Благодари на съседката, избягвайки да отговаря на въпросите й, и потегли с колата към указаното място.

След пет минути откри Ида Рот, седнала зад касовия апарат на бара в ресторанта, който принадлежеше на Брайън и Бетси, откъдето строго командваше сервитьорките.

Клиентите — повечето фабрични работници, които редовно се отбиваха за по една — две бири, след като им свършеше смяната, — се загледаха в униформата на Грейди, докато сядаше зад бара. Досега винаги бе носил цивилни дрехи, защото се отбиваше да види приятелите си в извънработно време. Това че бе в униформа, придаваше на визитата му официален характер и присвитите очи, които го изучаваха, го потвърждаваха, а печалният им израз му подсказваше, че новината за случилото се с Брайън и Бетси се бе разнесла.

Грейди свали фуражката си и му се прииска песента на Рой Орбисън „Единствено самотникът“, която се лееше от джукбокса, да не бе толкова силна. „По дяволите, кой луд беше избрал тази мелодия?“ После погледът му се спря на мършавото, решително лице на Ида.

Единствена и по-голяма сестра на Брайън, тя беше около четиридесетгодишна, но изглеждаше на шейсет отчасти защото косата й бе напълно побеляла и я носеше пригладена назад в стегнат кок, което подчертаваше бръчките на челото и около очите, отчасти защото постоянната й нервност я беше направила толкова мършава, че бузите й изглеждаха хлътнали, но най-вече заради свитите й устни, които придаваха на лицето й намусено изражение.

— Ида — обърна се Грейди към нея, — когато някои хора ти изказват съболезнованията си, имаш пълното право да изпитваш ожесточение. Автоматичната ти реакция е да си помислиш: по дяволите, махайте се оттук, оставете ме на мира. Но ти знаеш, че аз съм бил там, където си ти сега, още преди година, когато жена ми и синът ми бяха убити. Знаеш, че съм експерт по въпроса, за който ти говоря, че това не са празни думи. Разбирам какво чувстваш. И от цялото си сърце съжалявам за Брайън и Бетси.

Ида се смръщи, обърна лице към една сервитьорка и избъбри: „На пета маса още чакат за онази хлба бира“, а после изгледа навъсено Грейди, като облегна ръка на касовия апарат.

— Съжаляваш ли? Нека ти кажа нещо. Брайън ме изключи от живота си след смъртта на децата му. Пак си ходехме на гости. Прекарвахме заедно известно време. Но нещата между нас вече не бяха същите. През последните десет години сякаш не бяхме брат и сестра. Сякаш… — Лицето й заприлича на мъртвешко. — Сякаш имаше някаква бариера между нас. Това ме обиждаше — да ме кара да се чувствам като чужд човек. Опитах всичко, което можах, за да бъда приветлива с него. Що се отнася до мен, част от Брайън умря преди много години това, което направи с Бетси и себе си, е лошо. Но може би е най-доброто нещо, което можеше да се случи.

— Не разбирам. — Грейди се наведе по-близо до нея, опитвайки се да не обръща внимание на тъжната песен на Рой Орбисън и на погледите на мълчаливите и напрегнати работници.

— Не е тайна — отвърна Ида. — Ти знаеш. Целият град знае. Съпругът ми се разведе с мен преди осем години. След като се оженихме, постоянно правех спонтанни аборти, така че останахме без деца. Това ме състари. Как мразех младата секретарка, с която избяга. Единственото, което получих от подялбата на имуществото, от алчните адвокати и от проклетия бракоразводен съдия, е раздрънканата каравана, в която съм принудена да треперя, когато времето е студено. Съжаляваш ли? Добре, нека ти го кажа сега — колкото и да ме боли, аз не съжалявам. Брайън имаше всичко, а аз нямах нищо! Когато ме отблъсна… Най-доброто нещо, което някога е направил за мен, бе да се застреля. Сега този ресторант е мой. Най- накрая имам нещо.

Грейди бе шокиран.

— Ида, ти не мислиш това.

— Дявол да го вземе, мисля го! Брайън се отнасяше към мен като с чужд човек. Спечелих този ресторант. Заслужавам го, когато отварят завещанията… — Суровото изражение на Ида стана присметливо. — Ако има някаква справедливост… Брайън ми обеща. Независимо, че ме отбягваше, той каза, че ще се погрижи за мен. Тази кръчма е моя. И се кълна, че можеш да пие едно безплатно питие. — Тя посегна към касовия апарт.

— Благодаря ти, Ида. Бих искал, но не мога. На работа съм. — Грейди сведе поглед и унило се загледа във фуражката си. — Може би друг път.

— Няма по-добро време от сега. Това е щастлив момент. Ако не можеш да бъдеш щастлив, поне удави скръбта си. Приеми го като раздаване на погребение. Ще бъдат две питиета на цената на едно.

— Не и докато съм с униформата. Но, моля те, запомни, аз споделям скръбта ти.

Ида не го чу, давайки отново запведи на сервитьорката.

Разтревожен, Грейди взе отново шапката си и стана от стола пред бара. Професионалният му инстинкт го накара да се поспре.

— Ида.

— Не виждаш ли, че съм заета.

— Извинявай, но се нуждая от информация. Къде Брайън… Къде Бетси беше… Какво знаеш за мястото, където се е случило?

— Не знам много, по дяволите.

— Но все пак трябва да знаеш нещо. Знаела си достатъчно, за да отидеш там.

— Там? — Гласът й пресипна. — Там? Била съм там само веднъж. Но се чувствах толкова пренебрегната… толкова нежелана… толкова ядосана… Повярвай ми, трябваше доста да напрегна мозъка си, за да си спомня как се стига дотам.

— И защо си се чувствала нежелана?

— Онова място беше… — Ида сбърчи още повече и без това набръчканото си чело. — Неговото убежище. Неговата стена срещу света. — Тя се навъси още повече. — Спомням си, когато купи онази долина. Децата му бяха починали преди пет месеца. Беше в началото на есента. Ловният сезон бе в разгара си. Приятелите на Брайън се мъчиха да го разсеят. „Хайде да отидем на лов за зайци или глухари“ — предложиха му те. — „Не можеш по цял ден само да седиш.“ И буквално го измъкнаха от спалнята.

Без да отделя лявата си ръка от касовия апарат, Ида посочи към тавана, имайки предвид етажа над ресторанта, където бяха живели Брайън и Бетси.

— У Брайън… не бе останала никаква енергия… така че ако не бях аз, тази кръчма щеше да е отишла по дяволите… Той само се дотътряше дотук и си отиваше. А тогава, като се върна, не можах да повярвам на промяната, която бе настъпила у него. Беше изпълнен с енергия. Каза, че бил намерил някакъв терен, който искал да купи. Беше… превъзбуден? Това не е точната дума за поведението му. Непрекъснато бърбореше за долината в планините. Бил попаднал случайно на нея. Непременно трябвало да стане негова.

Ида даде нови заповеди на сервитьорката и обърна суровия си поглед към Грейди.